„Нежността е новият пънк“ – провокативното мото на „Киномания 2025“ вече звучи като обещание. Три седмици, 55 филма и безброй причини да напуснете стрийминг услугите и да потърсите магията на голямото платно. От 13 до 30 ноември столицата се превръща в кинематографична дестинация, където Кан, Венеция и Берлин идват при нас – с филми, които ухаят на прожекционна премиера и аплодисменти под звездите.

Представете си: 55 филма за по-малко от три седмици. За любителите на киното това е малко като коледна ваканция, само че, вместо подаръци под елхата – световни премиери в НДК. „Киномания“ отново доказва защо е най-очакваното киносъбитие на есента, събирайки в една програма всичко, което световните фестивали вече са одобрили със „standing ovations “.

Организаторите от НДК и фондация „Имам идея“ са изпълнили задачата си – селекцията балансира между интелектуални предизвикателства и онези филми, за които после дълго ще разказваме на приятели. И да, цените на билетите остават същите, защото добрите неща не трябва да бъдат привилегия.

Откриването: когато България изпреварва Франция

Нощта на 13 ноември в зала 1 на НДК има нещо специално – българската премиера на „Made in EU“ ще се случи преди филмът да стъпи в Париж и Мадрид. Стефан Командарев, човекът зад „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, се завръща с история за съвременна Европа и нейните разломи. Да видиш български филм преди западноевропейската публика е малко като да имаш VIP пропуск за бъдещето.

Скандинавия не разочарова никога

Ако имаше правило в света на киното, то би било: скандинавското кино винаги си струва. Тази година северът идва в София със сила. Йоаким Триер донася „Сантиментална стойност“ – филм, който Кан награди с „Голяма награда“ и който Норвегия избра да я представи на „Оскарите“. Сестрите Нора и Агнес се събират със своя отдалечен баща Густав – някогашен прочут режисьор, който предлага на Нора главна роля във филма, с който иска да направи завръщане.  Триер има талант да превръща семейните драми в нещо, което ви кара да се замислите за собствения си живот часове след като светлините в залата се възпалят.

Мадс Микелсен в „Последният викинг“ обещава да бъде друг хит. Датският режисьор Андерс Томас Йенсен има дарбата да смесва драмата с хумор по начин, който само скандинавците разбират истински добре – леко деприсиращ, но чудно топъл.

А „Мечти“ на Даг Йохан Хаугерюд носи рядко отличие – това е първият норвежки филм със „Златна мечка“ от Берлин. История за 16-годишна девойка и нейната първа любов, разказана през дневник, който година по-късно майка ѝ и баба ѝ четат заедно. Интимно и честно.

Когато имената говорят сами за себе си

Лин Рамзи. Ако това име ви казва нещо, вече знаете защо „Die My Love“ е „must-see“. Шотландката, която ни подари  красивия „We Need to Talk About Kevin“ и напрегнатия „You Were Never Really Here“, събира Дженифър Лорънс и Робърт Патинсън за история за младата майка Грейс, която се премества от Ню Йорк в изолирана селска местност, където започва да се бори с постродилна депресия и психоза. Когато Рамзи говори за уязвимост, тя не иска да ви бъде лесно.

Джим Джармуш идва с носител на „Златен лъв“. Клои Жао, след „Nomadland“ и (по-противоречивите) супергеройски експерименти, се завръща с „Хамнет“- история за любовта между Уилям Шекспир и съпругата му Агнес, и как трагичната смърт на 11-годишния им син вдъхновява създаването на „Хамлет“. А корейският визионер Парк Чан-Уък – създателят на „Oldboy“ – предлага „No Other Choice“: уволнен специалист решава, че ако няма работа за всички, тогава нека не я има и за конкурентите. Мрачно? Със сигурност. Но това е Парк Чан-Уък – той знае как да превърне абсурда в кино.

Френската седмица

От 14 до 30 ноември френското кино завладява екраните с десет заглавия. Защото ако има нещо, в което французите никога не разочароват, то са филмите за човешките отношения, интелектуалните кризи и красиво заснетите диалози. Тази година обаче има бонус – за първи път „Киномания“ включва анимационни програми за деца и възрастни в партньорство с престижния фестивал в Анси. Анимацията се третира сериозно, както и трябва.

Да си спомним кои сме

Българското кино не е просто „присъстващо“ на фестивала – то е централна тема. „Душа на актьор“, документалният портрет на Руси Чанев от Георги Тошев и Ема Константинова, разказва за един от най-великите ни театрални артисти. Чанев от „Мера според мера“, „Авантаж“ и „Време разделно“ – разказан от колеги като Камен Донев и Георги Дюлгеров. Това е портрет на човек, който е посветил живота си на изкуството, и напомняне за това какво означава да бъдеш актьор в България.

След това идва и редът на „Крадецът на праскови“ – дигитално реставриран, върнат към блясъка, който заслужава. Въло Радев на голям екран през 2025-а? Да, това трябва да се види.

Пустинята, екзистенциализмът и един изчезнал човек

От Испания и Франция идва „Сират“ на Оливер Лакс с „Награда на журито“ от Кан. Баща търси изчезналата си дъщеря в мароканската пустиня, присъединявайки се към рейв парти със сина си. Звучи като пътуване, но не от онези с щастлив край. Лакс прави филми, които повдигат въпроса колко може да издържи човек, преди да се разпадне.

Носталгията има място

Има филми, които гледаш, защото трябва да си спомниш какво значи „легендарен“. „Буч Касиди и Сънданс Кид“ е едно такова заглавие – класика, която си струва да се види на голям екран поне веднъж в живота. За тези, които помнят или искат да открият Дейвид Линч (който ни напусна тази година), „Eraserhead“ е перфектният начин да се докоснеш до неговата сюрреалистична визия.

Филмът „Момичетата“ излиза в специална прожекция за 90-годишнината на Биби Андершон – шведската актриса, която бе муза на Бергман. Някои филми са уроци по история на киното. Това е един от тях.

Ако имате време само за…

Добре, реалността е, че не всеки може да гледа 55 филма. Ако трябва да изберете, ето го най-важното: „Сантиментална стойност“ на Триер – защото Кан не греши. „Die My Love“ на Рамзи – за тези, които искат кино, което боли. „Мечти“ – ако търсите откровение, а не просто разказ. И задължително „Душа на актьор“ – защото понякога най-доброто кино е това, което ни връща към собствените ни корени.

„Made in EU“ на откриването? Да, защото българското кино заслужава да бъде видяно от нас първо.