Пътуването с БДЖ си е преживяване. Свързано е и с много въпроси. Ще дойде ли навреме влакът? А самият аз ще стигна ли навреме? Колко живот му остава на локомотива? Но може би най-важният въпрос често бива забравян – с какви хора ще деля купето в следващите часове?

Аз също не мислех върху тази тема, докато се качвах на „бързия“ влак от София за Пловдив, за да се прибера за Коледните празници.

Когато си намерих мястото, купето беше тихо, празно и спокойно. След десетина минути вратата рязко се отвори и вътре се „изсипаха“ майка, баща и трите им деца. С моите завидни умения по математика веднага съобразих, че те са петима, а аз съм един – тоест сме шест… колкото са и местата.

Какво да се прави – съдба, нали? Може пък и да не е толкова зле, все пак само три часа ще пътувам. 

По мърморенето и оплакванията на бащата веднага разбрах, че те пътуват към Бургас. Докато подреждаше багажа по рафтовете в купето, той изпусна едната раница, която падна и ме удари по главата. „Извинявам се“ не чух. Все още спокоен, помислих си, че се случват такива неща. Може би човекът се е разсеял и е забравил добрите обноски.

Влакът тръгна навреме, а майката събу 2/3 от челядта си и ги пусна да ходят боси по пода. Тук настъпва моментът да опиша семейството.

Бащата беше с пропорциите на квадрат

Майката приличаше на бащата. Най-голямото дете – момче, около 16-годишно, не изглеждаше като родителите си. Беше високо и слабо. Другите две бяха на 5 и 6 и се казваха Хуан и Есмералда (да, имената им са измислени от автора, но Ви уверявам, читателю, че и истинските им имена бяха също толкова интересни). 

Когато влакът спря на гара Елин Пелин, майката бръкна в чантата си и извади наполовина изяден дюнер. В купето веднага се разнесе благоуханието на чесновия сос, с който жената успя да се накапе. По това време бащата играеше на Candy Crush Saga, като явно не знаеше, че звукът на телефона може да се намалява. Големият син спеше, а малките крещяха.

Малко след Ихтиман на най-голямото отроче му стана скучно да спи и реши да тренира. Бокс. С майка си. Тя седеше на седалката, докато той подскачаше, мислейки се за Мохамед Али, и замахваше с крошета към лицето ѝ. Спираше ги на няколко сантиметра от носа ѝ, но съдейки по физиономията на жената, явно му беше отнело доста време, за да усъвършенства техниката си. Хуан се беше покатерил на главата на баща си, който продължаваше да „разцъква“, докато Есмералда се въргаляше по пода. А аз нямах слушалки.

На Костенец влакът имаше по-дълъг престой и бащата слезе да пуши. Майк Тайсън отново спеше, явно уморен от мача. Майката се караше на Хуан, който по примера на батко си беше замахнал да я удари. За жалост Хуан не беше успял да овладее десния прав и затова изяде шамар от майка си. Когато бащата се качи и разкопча трите слоя дрехи с думите:

„Е**** кучия студ, в Мадрид ни беши тъй!“

забелязах тениската му. На нея беше отпечатано цялото семейство, в цял ръст, като гърдите на всички бяха позиционирани на корема му, което създаваше един доста реалистичен и плашещ 3D ефект.

Въпреки стряскащото изображение разбрах, че живеят в Мадрид. Това обясни и имената на двете малки деца. Явно са отишли там след раждането на Роки Балбоа, защото той носеше традиционно българско име.

След като влакът отново потегли бащата започна да се оплаква от „бързата“ му скорост и как до утре няма да стигнат в Бургас. „Как може да е бърз, като спира на всяка напикана гара“, възкликваше цветущо той през следващия час.

На Пазарджик давах Богу дух. Хуан си взе солета и имитирайки татко си, я хвана като цигара, за което пак беше нашамарен. Есмералда гледаше филмче на телефона на татко си, естествено без слушалки. Кубрат Пулев слушаше музика, също без слушалки. Може би семейството имаше забрана срещу тях или просто не знаеха за съществуването им?

Но, ето я – светлината в края на тунела. Моята гара! С последни сили станах и си взех раницата. Краката ми трепереха докато слизах от влака. Ушите ми пищяха, все едно съм бил на концерт. Пожелах късмет на нещастната душа, която щеше да заеме моето място и се отправих към вкъщи.

Когато се прибрах, се стоварих на леглото и си обещах, че повече няма да се кача на влак. Поне не и до след няколко дни, когато ще трябва да се върна в София.