Преди две седмици външният министър Георг Георгиев побърза да разреши на Владимир Путин да мине през България за срещата му с Доналд Тръмп в Унгария. Не само се изложихме отново с подмазвачество, но и впоследствие станахме за смях, понеже срещата беше отменена почти веднага след услужливия жест на Георг.

Откакто Русия нахлу в Украйна с танкове през 2022 г., Европейският съюз (ЕС) забрани руски самолети да навлизат във въздушното му пространство. Тогава защо България моментално се съгласи да даде коридор на Путин, който собственоръчно оторизира инвазията на суверенна европейска държава?

Изключено е Полша да позволи на руския лидер да мине безопасно през въздушното ѝ пространство, Румъния също не одобрява идеята. Защо само ние, които страдаме и сме страдали от Русия не по-малко от Полша и Румъния, продължаваме да угаждаме на Кремъл?

Възможно е някой външен, например САЩ, да е накарал именно нас да пуснем Путин да мине, тъй като има гаранция, че няма да спорим, а веднага ще изпълним. Невинаги е проблем някой да ти казва какво да правиш и ти да го слушаш – истинският проблем е да вършиш това, което ти се заповядва, без изобщо да се замисляш.

Може би българите са станали безгръбначни

покрай петвековното османско владичество, по време на което са свикнали с новия си управник. Поради последвалото руско „освобождение“ вероятно се заражда и мисълта в българското съзнание, че важните неща (в случая постигането на независимост) не зависят от обикновения човек, а от някой външен, съответно единствено трябва да изчакаме някой да реши вместо нас.

Така умира и зараждащата се демокрация у нас след Освобождението – българите не искат сами да взимат решения, тъй като поддържката на демокрацията е прекалено скъпа за ум, свикнал да му се нарежда отгоре. Демократичното управление предполага нацията да поеме отговорност към себе си и да понася последствията от действията си, но това става изключително трудно, когато преобладаващият манталитет е „някой друг да реши„.

За обикновения българин е по-изгодно друг да решава, понеже отговорността пада в ръцете не на хората, а на „другия„. След 9-ти септември, 1944 г. и заличаването на интелигенцията става все по-трудно българското общество да развие чувство за отговорност към нещо – комунистическата власт прави точно това, което българинът иска – решава вместо него, решава какво и колко да получава, независимо какво прави. В общи линии – властта решава, а не сам човекът.

А когато човек с робски манталитет получи свобода, той не знае какво да мисли или как да действа. Започва да се подмазва на силните на деня, които евентуално биха могли да решават вместо него.

Неслучайно политиците обещават да „оправят нещата„

при условие че бъдат избрани. Всъщност всичко зависи от хората и дали те биха поели отговорност към себе си, както и към избора си на властващ.

Подмазвачеството, по-конкретно нагаждачеството у нас е и причината да нямаме ясно обособени политически партии, както в по-голямата част от света. Да твърдим, че основната политическа вражда у нас е между ляво и дясно, е безумно – в България няма традиционни партии, а корумпирани и по-малко корумпирани. Когато главната цел е да бъдат откраднати колкото се може повече средства и пари, истинската политика остава назад – въпросът е алиансът с коя страна ще донесе повече печалба, парична или символична.

Нямаме собствена позиция, защото почти никога не ни се е налагало да мислим сами и да поемем отговорност. И докато Георговци продължават да пускат Путиновци да минават през България – няма да има промяна.