Когато на 1 ноември отбелязваме Деня на народните будители, обикновено си спомняме за Паисий Хилендарски, който е пътувал из България с ръкопис под ръка, или за Васил Левски, който е изграждал революционна мрежа градче по градче. Историята ги помни като изключителни фигури, но всъщност те са били обикновени хора, които са избрали да не мълчат във време, когато мълчанието е било по-безопасно. Днес, когато разполагаме с интернет, социални мрежи и достъп до световни платформи, може би си мислим, че будителството е станало по-лесно. Истината обаче е по-сложна – екосистемата от хора, които се опитват да ни държат будни, наистина е по-богата, но „машината за приспиване“ също се е усъвършенствала и работи с невиждана досега ефективност.

Новите будители и техният невидим труд

Съвременното будителство невинаги носи героичен облик. То се случва в малките класни стаи, където учители от програми като „Teach for Bulgaria“работят в отдалечени училища и се опитват да дадат на децата не само знания, но и критично мислене. Случва се в редакциите на малките независими медии, където журналистите разследват корупция, макар да знаят, че това може да им струва кариерата или дори свободата. Случва се в неправителствените организации, които обучават младежи на медийна грамотност – как да разпознават фалшиви новини, как да проверяват източници, как да не се поддават на емоционалната манипулация.

Тези хора рядко стават знаменитости. Те не получават ордени на тържествени церемонии. Работата им е бавна, често обезсърчителна, понякога опасна. Разследващите журналисти се сблъскват със съдебни дела и заплахи. Учителите в малките градове се борят с липса на ресурси и обществена подкрепа. Активистите на граждански организации се изправят срещу недоверие и обвинения в „чужди агенти“. И все пак продължават. Защото както Паисий не е пътувал с очакването за незабавен успех, така и те разбират, че будителството е дългосрочен процес, а не еднократен акт.

Но докато тези хора работят често извън „прожекторите“ на публичното внимание, техните усилия се сблъскват с добре финансирана и високоефективна система за приспиване, която действа на няколко нива едновременно.

Как работи съвременното приспиване?

Ако през XIX век „приспивачът“ е бил поробителят, днес приспиването е много по-сложен механизъм. То не е просто забрана на информацията – то е нейното изкривяване и обезценяване. Стотици сайтове, които на пръв поглед изглеждат като нормални новинарски портали или забавни медии, всъщност публикуват координирани дезинформационни кампании. Тези „сайтове-гъби“, както ги наричат експертите, изникват бързо, разпространяват фалшиви новини и после изчезват, преди някой да успее да ги санкционира.

И това не са поредните „рожби на хаоса“. Международните изследвания показват, че България е сред най-атакуваните страни в Европа от дезинформационни кампании. Зад тях често стоят чужди интереси, които намират благодатна почва в страна, където медийната концентрация е висока, а медийната грамотност – ниска. Когато няколко собственика контролират голяма част от медийното пространство, плурализмът на мненията намалява. Когато хората не могат да разпознаят фалшива новина от истинска, манипулацията става по-лесна.

Но може би най-ефективният „приспивач“ е самата апатия. Тя не ни превзема случайно – а е резултат от години на разочарования, от усещането, че „всички са маскари“, че „нищо не може да се промени“. Когато изборите се превръщат в маратон, без да се стига до видима промяна в начина на управление, когато скандалите се роят без последствия, когато протестите отзвучават без резултат, хората естествено започват да се оттеглят. И този отказ от участие – дали чрез бойкот на изборите, дали чрез избягване на новините, дали чрез чистия цинизъм – е точно онова, от което се нуждае корумпираната система, за да оцелее.

Образованието като бойно поле

Ако трябва да посочим едно поле, където битката между будители и „приспивачи“ е най-ожесточена, то е образователната система. Паисий е разбирал това интуитивно – затова е написал „История славянобългарска“ като учебник, като инструмент за образование на народа. Днес битката продължава в класните стаи, но вече се води и в дигиталното пространство, където децата прекарват все повече време.

България е на последно място в Европейския съюз по медийна грамотност. Това означава, че голяма част от населението – включително младите хора – не притежава базовите умения да разпознае фалшива информация, да провери източник, да прецени дали един материал е манипулативен. В свят, където всеки може да публикува каквото си поиска онлайн, където алгоритмите на социалните мрежи усилват сензационното и емоционалното за сметка на задълбоченото и сложното, тази липса на умения е опасна. Децата се научават как да четат, смятат и пишат, но не и как да се ориентират в информационния океан, в който живеят всеки ден.

Някои НПО и граждански организации се опитват да запълнят тази празнина. Провеждат уъркшопи, обучават учители, създават материали за развиване на критичното мислене. Но техните ресурси са ограничени, докато потокът от дезинформация е безкраен. Това е неравна битка.

Парадоксът на информационната епоха

Живеем в най-наситената с информация епоха в човешката история. Всеки от нас носи в джоба си устройство, което му дава достъп до почти цялото човешко знание. И въпреки това – или може би точно заради това – дезинформацията процъфтява. Проблемът не е в липсата на информация, а в свръхизобилието ѝ, което прави избора между истина и лъжа все по-труден.

Паисий е питал: „Защо се срамуваш да се наречеш българин?“ Днес въпросът е различен, но не по-малко важен: „Как да знаеш на кого да вярваш?“. Когато всеки може да се представи за експерт, когато фалшивите профили в социалните мрежи изглеждат като реални хора, когато професионално заснетите видеоклипове могат да бъдат изцяло изфабрикувани с изкуствен интелект, доверието към всякаква информация се разклаща. И в този момент много хора избират най-лесното – да спрат да се интересуват изобщо. Да изключат новините. Да избягват политиката. Да живеят в собствения си малък свят, далеч от обществените въпроси.

Това приспиване обаче не е невинно. То има цена. Когато образованите, критично мислещи хора се оттеглят от публичното пространство, то се запълва от онези, които имат най-силни лични интереси или най-радикални позиции. Когато „умерените“ мълчат, крайностите говорят все по-високо.

Има ли светлина в тунела?

Въпреки мрачната картина, има признаци на пробуждане. Все повече млади хора се включват в доброволчески инициативи. Независимите медии, макар и малки, издържат на натиска и продължават да разследват. Учители в провинцията правят чудеса с минимални ресурси. Протестите, макар и без незабавни резултати, показват, че гражданската енергия не е изчезнала напълно.

Днешните будители работят в условията на XXI век – с неговите технологии, с неговите предизвикателства, с неговите възможности. Всеки път, когато един учител предизвика ученик да мисли критично, когато един журналист разкрие истината въпреки риска, когато един човек спре да разпространява непроверена информация и вместо това провери фактите, това е малка победа. Тези малки победи се натрупват. Бавно, понякога незабележимо, но се натрупват.

Най-опасното приспиване не идва отвън. А от нагласата „Нищо не може да се направи!“. От чувството за безсилие, от заблудата, че един човек не може да повлияе на „заспалото“ общество. Но историята на българските будители ни учи точно на обратното. Паисий е бил един монах. Левски е бил един революционер. Всеки от тях е бил един човек, който е решил да действа. И това е било достатъчно, за да започне промяна.

Въпросът не е дали имаме будители днес. Въпросът е дали ние – всеки от нас – ще изберем да станем такива.