Кога България се превърна във „футболно джудже“? Докога ще копаем дъното и „малки отбори“ като Грузия, Косово, Литва, Черна гора, Албания ще ни „бият като тъпан“? И само далечен спомен ли ще остане ‘лудото американско лято в САЩ’94″, когато бяхме на мач от финала и се окичихме с бронзовите медали за 4-то място в света?

„Евро 2004“ в Португалия. Това е последният голям форум, на който българският национален отбор участва. Тогава времената, поколенията, играчите бяха други, но и сега има доста талантливи и качествени футболисти, които обаче нямат нужния манталитет и нивото им не е за национала. В момента тримата ни топ футболисти са Илия Груев (Лийдс Юнайтед), който единствен представлява страната ни на най-високо ниво – в английската Висша лига; имаме Кирил Десподов (ПАОК) и Филип Кръстев (Оксфорд Юнайтед).

„Пълна скръб“ – така може да се опише българското първенство в момента. Стадионите са празни – освен при дербитата на столичните грандове ЦСКА и Левски и пловдивските Ботев и Локомотив. Школите във всички клубове не работят (с леки изключения). Анонимни чужденци от нивите на Африка, Бразилия и от някакви скромни острови вилнеят на роден терен, за да си изградят име и кариера… А талантът на българските футболисти линее, закотвен на резервната скамейка. Правилото за четирима българи явно работи, но е нужно време, за да даде резултати. В същото време, при един слаб мач, родният запалянко смело плюе и заклеймява от дивана.

За съжаление, както казах, ние нямаме такъв манталитет… Материал няма. Националните селекционери се сменят като „носни кърпички“. Сега от стола изхвърча и Илиан Илиев, който е един от най-добрите български треньори през последните години. Да, и той има вина за сегашното състояние на отбора ни – заради дефанзивната си тактика и подценяване на силни играчи като Петко Христов и Стефан Велков, за сметка на „връзкари“.

Хайде стига вече с тоя футбол…!

Едва ли ще се оправим някога, докато държава нямаме, така ще е… А и докато Гонзо е на власт, промяна няма да има. А подмяна. Не, че нещо, но преди минути стана ясно, че скромните Уганда, Замбия и Кюрасао ни задминаха в ранглистата на ФИФА и вече сме 86-ти…

Да видим какво се случва в тениса и волейбола, където жънем доста добри резултати и успехи през последните месеци. Най-новите звезди в българския спорт са тенисистите Александър Василев и Иван Иванов, както и волейболистите Алекс и Симеон Николови, синове на бившия капитан Владо Николов.

Тенисът е индивидуален спорт и тук личната мотивация и дисциплина на играчите играят ключова роля. Григор Димитров и Цветана Пиронкова са доказателства за това как отдадеността, доброто възпитание и правилните условия могат да те изведат на високо ниво.

Българският волейбол пък има дълга история на успехи, частично благодарение на добрата организация и системата на развитие на младите таланти. В този спорт имаме стабилни клубове, които работят с дългосрочна визия, а и правителството и федерациите активно ги подкрепят. Затова е логичен успехът на братята Николови, които вече играят на световна сцена.

Защо обаче футболистите ни не са като тях?

Таланти имаме, просто не се работи както трябва. Треньорите не са обучени, нямат нужния капацитет и етика да развиват и изградят млади футболисти, които да станат нови звезди. Ще ви посоча един пример: масово деца бягат в Италия и много от тях се реализират при юношите. Разбира се, не всички успяват и някои се връщат в България, да си ритат по нашите терени.

Не е толкова далеч времето, когато България е произвеждала огромни футболисти като Христо Стоичков, Йордан Лечков, Красимир Балъков, Емил Костадинов и Любо Пенев. Играчи, които с талант, дисциплина, упоритост и труд покориха световния футбол. За жалост, последните големи футболисти този век бяха Димитър Бербатов, Стилиян и Мартин Петрови (Трите коня), които ни радваха и ни накараха да се гордеем с тях.

Футболът в България може да се възроди, но само ако работим с визия и стратегия. Урокът от победите в тениса и волейбола е ясен: когато се инвестира в инфраструктура, когато се грижим за развитието на младите таланти и ги възпитаме в дисциплина и амбиция, успехът ще последва. Въпросът е дали сме готови да вложим усилия и време за промени, които ще доведат до дългосрочен ефект.