Кризата с боклука в София разкри боклука, който се е насъбрал вътре в нас

Замислете се. Кое е по-страшно: няколко десетки препълнени кофи с различни органични и неорганични отпадъци или пълната липса на уважение към човека и личността му?

Да, като общество сме готови да аплодираме успехите на младите ни таланти. Да, успехът на волейболните ни шампиони поне за миг ни направи единни…

Не много по-късно обаче отново сме потънали в ежедневните си задължения, отново ходим с намръщени и сиви лица, а всеки – дори най-малкият дразнител – ни изкарва от крехкото равновесие, в което сме установили живота си.

Тъжно е, че обществото, в което има уважение, обич към по-възрастните, по-опитните от теб, вече го няма. Всеки с достъп до интернет и малък талант за писане смята, че е „голямата работа“, че е експерт по „всичкология“. И от висотата на своето самомнение мислим, че имаме право да обиждаме, да раздаваме квалификации.

Да поставяме етикети: „копейка“, „жълтопаветник“, „соросоид“…

Думите изхвърляме като ненужен боклук по паветата на публичното ни пространство. 

Отношенията си с хората превръщаме в боклук. Самия човек, срещу когото стоим, виждаме не като Личност, а като потенциален „враг“. 

Ти от моя лагер ли си или от чуждия? Ако не мразиш, когото аз мразя, ако не викаш, срещу когото аз викам – не струваш! 

От време на време се появяват доброволци, които са готови да събират насъбралите се отпадъци от кофите на социалния хейт. Просто, за да направят добро. За да променят поне малко средата, в която живеем. 

Разковничето на проблема обаче не е в спорадичните прояви на добротворство, които ще запълнят някоя и друга колонка в ежедневниците. Ако всеки от нас се е свил в черупката си, ако градим все по-високи стени помежду си, какво ще стане с нашия свят? По-точно: ще остане ли нещо от свят без топлина и без човеци, които да я носят? 

В кофите за боклук изхвърляме всекидневно възможността да проявим милосърдие, да помогнем на бедстващите. Изхвърляме усмивките си. Метрото и автобусите са пълни с бързащи, намръщени и угрижени хора, които животът е притиснал до ъгъла. 

Никой няма време за другия, за една човешка дума

Човекът се измерва спрямо ефективността и ползата, която носи на обществото. Личността отдавна не е в обращение. И какво се чудим тогава, че кофите за боклук преливат? Те показват мизерията, в която живеят душите ни. 

Ако желаем промяна, решението е просто. В училище, в дома, в университета, на работа да възпитаваме най-вече и първо човеци. Да възпитаваме у себе си и у тези, които са ни поверени, човечност, милост, състрадание. Да бъдем хора, които имат очи и сърце за чуждата болка. Хора, които обичат. Личности.