Често се питаме как сме, често се лъжем. Бягаме от отговорите – независимо дали сме тези, които трябва да ги дадат, или онези, които трябва да ги чуят. Искреният отговор на този въпрос прави разговора сложен, тежък, тягостен. Клишетата обаче писват, табутата се вдигат и е крайно време да се замислим, дори когато се намираме в „онова тъмно място, което е по-страшно от загасена лампа в детска стая“. Тук бягство няма, тук чувствата говорят.

Сега като съм малък свиквам, че ако умра, никой няма да забележи. Понякога не мога да спя. Може би защото да заспиш е като да умреш. Като дете нямах търпение да заспя. Сега също нямам търпение, но не заспивам с такова удоволствие. От време на време се получава. Като се сетя за котка, която мърка в краката, дъжд по покрив, или следобед в градината на нечия баба. Не моята баба, чужда баба.

Пиша това в гората, малко по-нагоре от Бели Искър. И плача, докато пиша. Застанал съм с гръб към пътя, защото истинските мъже не плачат.

Едни туристи спряха колата, за да минат през дупка на пътя. Говореха си на английски. „Как да си сложа колана, нещо не е окей с колана. „Помислих си, че питат мен. „Как да се измъкна от депресията?“ е същия въпрос. Само че не е толкова практически обясним като колана. Не е задължително да се измъкваш. То е като да си в неуправляема кола по селския път. Нямаш време да си слагаш колана. Трябва да излезеш. В движение. Не съм сигурен как се прави, още съм малък и може би така ще изляза по-лесно.

Тъмно е, студено. Стъпките ехтят, както и множеството гласове, които разказват различни истории. Епилептично се сменят ярките светлини – червено, синьо, после пак червено, пак синьо и така до безкрай. Гласовете не спират, оплитат се, плашат дори, но те приканват, водят. Насочват те към големите платна, онези, които разказват, илюстрират, провокират. Повдигат неудобните теми, карат посетителите да мислят и да чувстват.

Намираш се на в Буферния паркинг на метростанция „Интер Експо Център“, потъваш в изложбата на Sisters in draw. Носи името “To Me, To You”, а илюстрациите  на Михаела (Stalker since 1993) и Борислава (Borislava Madelt) Караджови, съживени от гласовете на Григовор, Гена и Мила Роберт задават един много прост въпрос, както и отговорите, които се крият зад него. „Как си?“ е въпросът. Темите, които отваря са много – преплитат се нишките на депресията, тревожността, страхът, хранителните разстройства, демоните на човека и колко малки и големи всъщност са хората.

„Целият арт на изложбата е подписан с болката, страха, гнева, апатията, примирението, отчуждението, самотата, безсънието и още хиляди състояния, които демоните ни изравят от най-свидните кътчета в нас, за да ни покажат, че сме уязвими. Проследява се трънливият и много грозен път, по който краката ни мислено късат всеки един чифт обувки, опитвайки се да стигнат заветното “добре съм, наистина съм добре”.

За да се извърви този път, зрителят се потапя в различни светове – огромни бели платна, прикрепени със свински опашки за металните подпори. “To Me, To You” е изградена от различни части, помещения и състояния. С навлизането във всяка една от тях, посетителят се потапя в различен свят, съставен от променящите се илюстрации, както и колона, разказваща историята си. Така всеки има възможност да чуе какво имат да му кажат изображенията и да го интерпретира по свой начин.

Докато се разхождам, почти не срещам хора. Дори тези, които като мен са останали след първоначалния шок от обстановката, са тихи. Има разказвачи на истории, гласове, които ни карат да слушаме, преживявания, които ни карат да чуваме:

А имам всичко. Дадено ми е. В мен живее целия промисъл. Главата ми се допира до тавана. Рисувам по купол на църква. На върха на устните ми е. От челото ми се хваща ток. Ръцете ми светят вечер.

Мозъкът ми е девствен. Езикът ми е гладен. Сърби ме небцето. Май очите се изплакаха, нали? Сърцето ми не си знае страната. Душата спи спокойна и сънува.

Това двукрако животно прилича на мен – човек. Липсва конкретно становище. Устата не смее да се лее постоянно, само пее. Не, не, не, не, нека да живее. Хубаво се пее в купол на църква, песента е примитивна и глупава. Трябва да ви я изпея, задължително. Аз да я чуя преди вас. Само да намеря смелост да спра да си говоря сам. Да изляза. Да тръгна. Извън себе си.

Изображенията, които ни разхождат из емоционалните състояния, са много различни. Главният герой винаги е един – фигура на младеж с дълга чуплива коса и прав нос. Имаме възможност да видим различни етапи от живота му – моменти в съзнанието му, в които е множество личности, както и такива, които прекарва с приятели и близки. Миговете, в които лежи сред часовници, символи на изгубеното време. Сцените, в които е погълнат от собствените си страхове. Чудовища, които самото му съзнание е родило, горящия под краката му свят.

Впечатляващо е как цветовете предават емоция – червеното символизира яростта. Оцветените в червена светлина платна са тъжни, страшни, разрушителни. Синьото носи спокойствие, но и тъга. Когато потънат в синя светлина, платната се успокояват, пожарът е угасен, героят е спокоен. Понякога нюансите завладяват човек, след това обаче го оставят да почине, за да могат да се появят по-силни, все така изпепеляващи.

Не успях да се срещна с авторите и участниците в този проект, нито да чуя мнението на останалите посетители, но смятам, че това не е минус. Изложбата говори сама за себе си – буквално и преносно, няма нужда от автори, които да ни обяснят какво мислят, защото те ни позволяват да усетим вдъхновението им. А ние, посетителите, бяхме притихнали, защото искахме да слушаме, да мислим, да чувстваме, което показва, че целта на проекта е постигната – всеки от нас е открил частица от себе си в лирическия герой на Sisters in draw.

От теб към мен. Нали съм голям, или съм много? Многостта ми ме възпалява, трудно виждам, усещам или докосвам едно нещо. Искам многото в мен да се разпредели в многото навсякъде. Да насочвам многостта си, да я подредя, да я опитомя. Знам само как се връзва панделка, а трябва моряшки възел, защото тези толкова много гиганти, които съм, плуват по-лесно. Не плуват, стъпват по дъното, вълните така се раждат. Затова и камъните са гладки. Да взема един камък и да се цапна по главата, за да се смаля.

Мисля да изпепеля града си. Мястото, където великаните живеят, ще го изпепеля до основи. Ще има невинни жертви. Ще крещят от ужас, но аз ще съм спокоен.

Спокоен за пред другите. Дори леко ще се подхилквам на чуждото нещастие. Само аз ще знам. Ще стъпвам тежко и ще ги подминавам с наперено вирната брадичка. Наслаждавам се на хаоса, който съм създал. Дори се гордея малко. Аз не съм като другите, аз имам пламъци в себе си, викове, кражби, мъчения. Да може да се намуша в някоя цепнатина и да се скрия.

Това не е първия проект на сестрите, подобно емоционално преживяване е предложила и обагрената им в розови нюанси изложба “Love will not tear us apart” от юни 2021г. Това, което те казват за нея: „Десетки хиляди години минаха и още по толкова ще минат и ТЯ пак няма да остарее. И ние пак няма как да съществуваме без нея. Така започват и завършват много романи и кино ленти. Така обаче започва и всяко правене на кафе сутрин, всяко прокарване на пръсти през косата му, всяко гушкане на дивана, всяка напоена със сълзи салфетка и музика, която звучи от слушалки в трамвая. Така започна и изложбата, която искаме да ви покажем, с ЛЮБОВ. Ще свърши, както решите, но със сигурност в края ТЯ пак ще е там.“