Един разговор с дъх на канела: Тино

Той е Кирил Хаджиев-Тино. Финалист в шестия сезон на музикалното предаване „Гласът на България“. След шоуто той продължава своята музикална кариера, започнала във Варна с групата “Soulmate #2”, като в края на миналата година на бял свят излиза и неговият дебютен албум „Може ли да кажа нещо?“

Срещаме се след порой, под съпровода на успокоилия се, но все още неспрял дъжд. Взимаме по едно кафе, включваме записа и след запознанството и няколко встъпителни думи започва нашия разговор:

Коя беше последната песен, която си пусна?

Днес пускам едно парче и го слушах хиляди пъти, докато му миксирам звука. Нещо по-интересно обаче е, че тези дни въртя „Моето слабо място“ на Преслава и това вероятно ще ми е най-слушаното парче за 2022 в Spotify. Просто, така са го продуцирали, избягали са толкова от крайно чалга звученето… Много ме кефи.

А спомняш ли си първата си среща с музиката или първия път, в който нещо ти е направило впечатление във връзка с нея?

От много ранна възраст музиката ме дърпа. Имаше нещо магично в това да видя китара някъде или въобще да опъна някакъв ластик и да го дърпам, за да създаде нота. Но не израснах със съзнанието, че ще свиря. По-скоро много от рано станах меломан.

Аз бях дете, което не се лигавеше, никога не съм мрънкал за нищо. Но си спомням, когато бях на 5-6г., бяхме минали покрай някакъв магазин от тези, в които има всичко, и там имаше едно касетофонче, за което се молех много. Седях с часове на ден да слушам музика, намирах си някакви касетки във вкъщи и си представях, че съм на сцена.

Като някаква супер сила го усещах.

Като говорим за детството ти, какъв искаше да станеш „като пораснеш“? Каза, че не си израснал със съзнанието за музиката. Има ли някаква друга мечта, която си гонел?

В най-ранното ми детство това, което първо ме привлече като изкуство, беше писането. Пишех стихотворения, разкази. От друга страна пък харесвах науката, представях си нещо приключенско – археология, палеонтология. Но всъщност в тийнейджърството раздвоението беше между спорта и музиката. Интересното е, че на тренировка бях супер, но по време на състезания получавах сценична треска – толкова сковаваща, колкото никога не е била в кариерата ми на музикант.

И после… Случва се „Гласът на България“ и животът ти се променя?

Той не се промени, мащабът се увеличи. Преди предаването развих група “Soulmate #2”, която нашумя във Варна и с тях пълнехме клубовете, водехме живота на развиващи се музиканти, но всичко беше в границите на нашия град. След „Гласът на България“ обаче всичко се мащабира сякаш. Вече нямаше град, в който да не мога да отида и да направя концерт. Това, което се случваше във Варна, започна да се случва в цялата страна.

Нещата не се променят, просто стават по-големи за теб?

Точно така, да. Определено обаче се получи едно рязко развитие. „Гласът на България“ може да бъде голям трамплин, стига да знаеш как да го използваш както трябва и да имаш концепция, да знаеш какво да правиш след това.

Важното е да използваш тази сцена и да я превърнеш в своя.

Да разбираме, че ти влизаш предаването с начертан план за действие?

По-скоро начинът ми на живот на музикант преди това ми помогна да знам какво да правя. Веднага след шоуто аз започнах да правя концерти във всички градове, да издавам музика.

Масово участниците влизат в „Гласът на България“ с надеждата, че някой ще започне да ги продуцира. Това се случва на единици и то на тези, които наистина са невероятно атрактивни и си заслужават. Всички други трябва да постигнат това, да се борят за него и да търсят своето звучене.

Препоръчвам, ако някой знае къде са му най-силните места, да речем, само пеенето, да се съюзи с хора, които са талантливи в другите сфери. По този начин съответният човек ще може да се ориентира как трябва да звучи, коя е неговата музика, ще е пробвал да направи някой запис, което ще му помогне да започне да създава музика.

Какви трудности срещна обаче в този си период?

Не е лесно – от гледна точка на екип, на финанси, защото един качествен запис, видеоклип не са евтини, намирането на спонсори, заработването на нужните средства, намирането на правилния екип – това са нещата, които не са лесни. Точно заради това човек трябва да се опитва да ги прави отрано, за да може в момента, в който най-много има нужда от тях, той да е достатъчно компетентен, за да познае правилните, можещите хора и да разпознае най-добрия начин, по който могат да се набавят и финанси, и т.н. За човек, който не знае, и 50 хил. лева не биха били достатъчни, човек, който знае, може да направи нещо невероятно и с джобни пари.

Кои би казал, че са нужните неща?

План за действие, подготовка и компетентност. А те се намират с правене на глупости. Ако ме накараш да гледам първия си клип, който направих, когато бях на 19г., ще се застрелям в главата, наистина. Всичко има значение – дори как ми стои косата. И всичко се развива, ако си дадеш възможност да се погледнеш отстрани, а ти не можеш да се погледнеш отстрани, ако не опиташ. Просто трябва да се действа – излизайте на сцени, правете клипове, колкото и абсурдни да са, колкото и гадно да звучите все още.

Говорим си за работа – за механичната част от процеса на това да бъдеш музикант. Но какво теб те вдъхновява най-често?

Като творец, в моментите, в които няма някакви катарзиси като човек, ме вдъхновява самата музика. Музиката ми е достатъчно вдъхновение в периодите, в които всичко останало ми е спокойно. Аз съм меломан и това е по-голяма част от мен от това да правя музика. От дете слушам музика постоянно и това ме вдъхновява много.

А като човек ме вдъхновяват моментите на екстремни чувства. Ако има дълъг период, в който нещата са били спокойни, обикновено дори и сам предизвиквам някакъв катарзис, колкото и да е глупаво.

Наслаждавам се на силните емоции, независимо дали е тъга, дали е радост от нещо, вълнение за нещо. Мога да се наслаждавам на емоциите, обичам да ги има. Колкото и силно вдъхновение за мен да е слушането на музика, най-силните неща идват винаги от човешките емоции и катарзиси.

Говорим за щастие и тъга. За мен тъгата е много по-голям вдъхновител. Как стоят нещата за теб?

Аз също съм така. Когато започва една връзка и всичко е щастливо, нормално, вълнуващо, никога няма да седна да напиша песен в този момент. Когато всичко е наред, рядко сядам да го описвам.

Но когато нещата отидат към другата крайност, към тъгата, тогава… Наистина е голямо мазохистично удоволствие да пишеш тогава.

А какво усещаш ти, когато пренасяш емоцията в текст или мелодия?

То пренася, защото ти споделяш. По същата причина не си пускаме весела музика, когато сме тъжни. Не е като да те боли глава и ти да вземеш хапче, за да спреш главоболието. В случая лекарството е в това, че ти чуваш, че някой споделя същото нещо. Ти си пускаш песен, която ти напомня за твоята ситуация. Психологически това те успокоява, общуваш с това, което е тази песен – с артиста, с това, че някой е споделил същата емоция.

Не се чувстваш сам в тъгата си, а чувстваш, че разговаряш с някого, че си разбран… И че си жив.

Обичам хора и творци, които могат да се наслаждават на тъгата, да виждат щастието в тъгата, защото да усещаш щастие от това, че си жив дори в трудните моменти – за мен това е велика любов към живота.

Не ми олеква веднага след като напиша нещо в труден момент, по-скоро ме обзема и една радост, че това е дало плод, създало е нещо красиво, което ще е от полза и на други. Но не съм от тези, ако въобще има такива, които точно в момента на катарзиса успяват да създадат нещо от емоцията. Трябва време, трябва малко да пострадаш, да го премислиш.

В самия момент си просто човек, после си творец.

A правиш ли разлика между Кирил и Тино, личността и артиста? В какви ситуации си повече Кирил и в кои – Тино?

Чувствам се повече Кирил, ако въобще има такова нещо, около хората, които ме познават от преди този момент, в който детенцето ми даде това име. Това галено име се появи, когато бях на 16г. и оттам нататък аз започнах и да се представям така (като Тино). Като го погледна от страни ми става странно, но като започнаха повече хора да ме наричат по този начин, ми стана все по-естествено. От 16-17-годишен се представям като Тино, като се запозная с някого. Кирил – ако има някаква формална ситуация, трябва да избягам от нещо или по телефона, ако някой ме занимава с нещо.

И всеки човек има недостатъци, нали така? Можеш ли да ми разкажеш за своите?

Имаш ли голям лист? 😁

На първо място – искам да съм по-дисциплиниран, по-концентриран. Предполагам, че това може и да ми носи някакви дивиденти – едното винаги е за сметка на другото, но би ми се искало да използвам по-добре времето си. Би ми се искало и да се справям все по-добре с наблюдаването на егото си. Поглеждайки се все повече отстрани, ме отвява колко неща не съм забелязвал – пространството, което заемам, когато общувам с някого, колко егоистичен съм бил в немалко моменти, дори с лека доза нарцисизъм. Но това пак е за сметка на нещо друго.

Ако ги няма тези малки недостатъци, няма да имам порива за някои неща в изкуството и начина, по който ги правя. Тези неща все пак няма да се изличат от мен, макар и осъзнати, но поне знам къде да ги прилагам и къде да ги отдръпвам.

Чрез предходните два въпроса и размишленията по тях те подготвях за този, а именно – според теб трябва ли да се прави разлика между личността на артиста и неговото изкуство? Дали трябва неговите постъпки в обществото, където той все пак е просто човек, да влияят на неговото творчество? За пример може да вземем нещо случило се наскоро – разводът на Амбър Хърд и Джони Деп, който не само привлече вниманието на голяма част от обществото, но и се отрази сериозно на техните кариери и позициите им в обществото.

Това е супер добър въпрос, защото е актуален, вълнува хората и мен лично много ме дразни. Едно от нещата, които не понасям в съвременната култура е именно cancel движението.

Следейки делото, аз виждам що за жена е Амбър. Сигурен съм, че Джони Деп не е светец, но има много ситуации, особено в Америка, в които жените подхождат по този начин – разводът е бизнес.

И все пак, дори Джони Деп да беше този, за когото го представят, дори да беше напълно виновен, дори да беше още по-лош от това, което Амбър се опитва да го изкара, това няма да промени по никакъв начин невероятното му представяне от всички филми, които съм гледал.

И аз мога да ти разкажа някакви гадни мои постъпки, от детството ми още, които аз вярвам, че са част от причината някой да харесва музиката ми, част от причината аз да се изградя като личността, която съм, и творчеството ми да е такова, каквото е.

Ние сме комбинация – Ин и Ян. Никой не е съвършен. При хората творци, всички съставки, които си хвърлил в казана, имат влияние.

Има хора, които са съвсем, съвсем на дъното, хора, които са за смъртни присъди, серийни убийци, но които имат последователи, чиито книги се четат. Не казвам, че това е правилно, но има хора, които черпят от творчеството на някой сериен убиец. Той е дал някакъв плод, който е полезен за някои психолози, за хора, които искат да изследват какво се случва в ума на един такъв човек. В крайна сметка, какъвто и да е – лош, добър – той е човек.

Поне самия аз разсъждавам така и това ми позволява никога да не се поставям над някого и да не мисля, че някой е над мен. Просто защото съм могъл да бъда абсолютно всяка една от комбинациите – било то психопат и убиец или супер успешен, каквото и да е. Нещо е могло да се стече в живота ми, някъде да се подхлъзна, да се случи нещо, така че да аз много лесно да приключа по този начин.

Вярвам, че никой в основата си не лош. Съответно мисля, че трябва да се постави граница между това, което човекът е сътворил, и това, което ни разочарова или радва в него като постъпки. Но не можем да отречем, че това влияе. Неслучайно артистите масово се стараят да поддържат добър имидж.

Но това не създава ли фалшив образ на конкретния човек?

При някои е реално, при други – не. Аз вярвам, че артиста трябва да използва всички средства, за да бъде чута музиката му.

Когато се влюбваме в някого, ние не се влюбваме в душата му от пръв поглед, първо виждаме външния му вид. Отваряме вратата и оттам нататък продължаваме. Като артист трябва да се даде причина на хората да отворят вратата, да има за какво да я отворят. Това могат да сините ти лещи, ти така да си се изразил като артист, може да е някакъв тип поведение, може да е някаква концепция. Да си обслужил артистичната си личност на всички нива – от най- плиткото до най-дълбокото.