Природа. Дух. Съзнание. Тяло. Чувства. Его. Общество. През призмата на тези 7 измерения на живота артистът Елеонора Аврамова-Еле отговаря на въпроси като: „Какво е природата? Как ни въздейства? Къде е балансът между нашите чувства? Какво е Его-то?“. Последният ѝ проект – изложбата „The Human Experience“, се ражда по време на пандемията, но дава отговори далеч отвъд нея.

Елеонора Аврамова-Еле е родена в Ловеч през 1994 г. Учила е в Езиковата гимназия в родния си град. В 11-и клас печели стипендия за Щатите и заминава за една година. Това е първият  ѝ голям успех и преврат в живота. След като завършва 12 клас, пропуска година и решава да бъде free spirit. След това записва „PR“ в Нов български университет (НБУ). През цялото време печели много стипендии, които ѝ дават възможност да обикаля света, да се запознава с нови хора и да се развива в сферата на предприемачеството. От 2016-а започва да работи като маркетингов мениджър в България до края на 2018 г. През 2019 г. стартира собствена креативна агенция.

Последният проект на Еле и повод да проведем това интервю е изложбата „The Human Experience“, подкрепена от Национален Фонд „Култура“. Изложбата се проведе в Koncept Space от 6 до 8 февруари. „The Human Experience“ изследва връзката между вътрешния и външния свят на човека. Включва фотография, филм, текстове, рисунки и инсталация и ни кара и да си зададем въпроса: „Какъв отпечатък оставяме върху Земята чрез нашето съществуване и каква е мисията ни тук?“. Изложбата е „лечебен процес“ за всички посетители, както и за Елеонора.  

Еле, от колко време се занимаваш с фотография?

Спомням си, когато бях малка, как плачех и се сърдех на родителите си, когато не ми даваха фотоапарата. Купих си първия собствен през 2015 г., когато бях на бригада. Снимах не много често, докато не стана тенденция, че от малкото, което бях правила, получавах отзвук на различни нива – от хора, които се занимават с фотография и такива, които не се. Всички отбелязваха, че притежавам някакъв талант. Това ме мотивира да продължа и от 2018 г. започнах да снимам по-сериозно, особено около един мой проект – https://www.popara.space . Там започнах да снимам хората, които интервюирам.

Ти снимаш предимно хора. Когато видиш един човек, кое е първото нещо, което забелязваш?

Едно от първите неща са очите. Когато започнах да рисувам, започнах да виждам хората по по-различен начин. На изложбата имаше един албум „Cracking the human skull“. Тогава се учех да рисувам лица и кое къде се намира. Мисля, че рисуването и фотографията много ми помогнаха за това. Всъщност, първото нещо, което забелязвам в хората е енергията, която разпръскват. Несъзнателно те я пускат. Аз си подбирам хората, които снимам – обичам те да са за пример. И той да е положителен.

С какво оправяш настроението си в лош ден?

Оо, с душ! Ако можех, и с вана щях да си оправям настроението, но за момента мога само с душ. Първата стъпка, ако нещо не се чувствам добре, е един душ и после всичко все едно изчезва. Имам добро обяснение за това и то е, че когато се чувствам по този начин, това не означава автоматично, че ми е зле.

А че усещам чужда енергия и просто – след като се изкъпя – сякаш се отървавам от това нещо!

Другото, което ме кара да се чувствам добре, са аниметата. Аз съм изключителен фен на японската анимация, и не само на японската, но просто тя ми е на пиедестал в живота. Тъй като много се асоциирам с всички супергерои там, това винаги ми оправя настроението. Дава ми мотивация, че може и още. Ако не се откажеш, винаги те чака нещо повече след това.

Как ти дойде идеята за изложбата „The Human Experience“?

Идеята за изложбата дойде естествено. Не е просто един ден се събуждам и ще правя изложба. По време на пандемията почувствах, че искам да стана истински артист и да сбъдна мечтата си. Започнах да рисувам отново, цяло лято правих документални снимки. По време на пандемията също започнах да разбирам себе си на по-дълбоко ниво, върнах се към миналото, към родителите си, към психологията на семейството ми. И цялата тази вълна ме заля. Тогава видях, че Фонд „Култура“ са обявили финансиране за творчески инициативи. Когато вече бях събрала толкова много снимки и рисунки, идеята сама се заформи. От доста време се занимавам и с медитация и просто обвързах всичко. Всичко дойде по естествен път и някак се надгради. Изложбата е кулминация на целия ми живот. Самата концепция дойде по-скоро на етапи, отколкото наведнъж всичко да ми хрумне.

Изложбата представя 7 сегмента от живота на човек. Това свързано ли е със 7-те центъра на човек?

Свързано е, да. Изцяло числото 7 е свързано с всичко. Имаме 7 дни в седмицата, 7 дни е отнело на Господ да създаде света, въпреки че аз не съм религиозна в този смисъл на думата. Предпочитам думата спиритуален/духовен. Определено числото 7 е свързано. Имаше рисунка на същество, което има дупка в себе си и жонглира 7 топки. В инсталацията имаше 7 огледала, 7 нарциса отстрани. Навсякъде беше сложено числото 7, защото то е съвършеното число. Всеки може да го интерпретира по различен начин, но е заложено със сигурност.

Природата за теб е…

Всичко. Това е началото. Това е краят. Това сме ние хората. Луната. Водата. Земята. Вселената. Всичко е природа.

Защо е важно да опазваме природата и да се замисляме какво ѝ причиняваме с действията си?

Както бях казала и във филма, и това не е нова идея, много философи преди мен са го казвали – когато унищожаваш природата, ти унищожаваш себе си, защото ти си част от природата. И ако това не е достатъчно като причина, не знам кое ще събуди хората. „Да опазим природата“ звучи като да се отделим от нея, а ние не сме отделни от природата. Ние сме зависими от нея и сме част от нея, въпреки опитите да я трансформираме в нещо, което не прилича на нея. Есенциално е хората да започнат да мислят за себе си и да осъзнаят всъщност колко е важно това нещо. Ние сме застрашени като вид в момента, ако не се осъзнаем масово по този въпрос.

Защо е важно какво е отношението към тялото ни?

Отношението към тялото е същото като към природата.Това е един малък храм, който ти е даден. Който посети изложбата, и гледа филма, е разбрал, че аз мисля, че това тяло ти си си го избрал. Това е нещо, което е такава интегрална част от съществуването ти и не можеш да го обиждаш, да го храниш с неща, които не са полезни за него. Тялото е единственото нещо, което те поддържа жив. Поддържа и съзнанието ти живо. Храната, езикът, думите, които използваме спрямо тялото си са много важни. Това дали се сравняваме с други хора. Сравнението на всякакво ниво е вредна концепция.

Когато започнем да се грижим за тялото си, това е най-висшата форма на любов.

Да се държиш със себе си сякаш си си собственото дете.

Това за мен е висшата форма на любов. Защото ако ти се държиш със себе си по този начин, никога няма да поискаш да се държиш лошо с друг човек. Отвътре започва всичко.

Ти кога започна да ставаш съзнателна? Как открехна вратите на съзнанието си?

Аз мисля, че хората се раждаме съзнателни. В някакъв момент човек забравя било то, защото иска или не, когато влезе в един свят, където хората масово са забравили какво е да си съзнателен е много по-трудно да запазиш собствената светлина. За мен съзнанието е светлина. Откакто съм се родила досега, съм имала моменти на съзнателност и на несъзнателност. В един от тези моменти на съзнателност взех решението, че няма да се върна в несъзнателното отново. Това се случи може би преди около 2 години, когато стартирах фирмата си и поех огромна отговорност за такъв мащабен проект. Видях, че ако не съм съзнателна, това веднага се отразява във всички аспекти от живота ми. Защото аз съм единственият отговорен човек за моя живот. Това чувство на отговорност ме накара да искам да бъда консистентно осъзната.

Каква е рецептата за баланс между 7-те сегмента, които показа в изложбата?

Балансът се постига с времето. С търпение. С прошка към себе си и към останалите. Никога не трябва, когато направиш грешка да се обвиняваш. Това е много токсично. Дори в духовния свят, има много хора, които се обвиняват. Например, ако сега съм изяла нещо вредно и започна да се обвинявам за него, това не е духовно. Това не е баланс. Това означава, че аз за пореден път не съм осъзнавала вредата от това, което правя. Има още път да измина преди да го осмисля.

Балансът е в търпението, прошката и почивката.

И благодарността. Тя е част от дневния ми ритуал. Благодарна съм всеки ден на себе си и на Вселената. Благодарността е като магия, тя увеличава това, което идва в живота.

Какво виждаш в обществото в България?

Виждам заключен и заспал потенциал. Виждам страх от по-доброто. Виждам промяна, която е около мен, но бързо се разпространява. Виждам как нещата ще се наредят в един момент и всички ще разберат нещата, които в момента си говорим. Защото колкото и да се страхуват хората, колкото и да имат предразсъдъци, те не могат повече така. Хората в България в момента търсят отговори. Те имат нужда да видят какво е правилно. Аз смятам, че не само в България, но и по целия свят в момента излизат наяве всички онези неща, от които сме шокирани. И това е хубаво, че ставаме свидетели на тях. Това означава, че правим първата стъпка към това да ги видим, да ги отразим и да разрешим тези проблеми.

Какво мислиш за културната сцена в България?

Мисля, че културната ни сцена е толкова свободна, че дава възможност на хора като мен да се изразят. Дава възможност и на другия тип пример – масовия и консуматорски пример, също да се изрази. В България е толкова свободна културната сцена, че има място и за двете неща. И това не е задължително нещо лошо, а напротив – това е нещо хубаво.

Какви предизвикателства поставяш пред себе си?

Привлечена съм естествено от предизвикателствата. Те са единственият път. Ако няма предизвикателства, не се чувствам добре

Предизвиквам се да бъда по-добър човек.

Да видя колко повече мога да науча. Колко по-добра мога да стана във фотографията, рисуването и каквото ми хрумне. Любопитна съм към предизвикателствата. Не си ги поставям, а директно се гмуркам в тях, защото нямам търпение да видя какво ще излезе от другата страна.

Всички, които посетихме изложбата, гледахме филма и видяхме инсталацията, усетихме и видяхме твоето послание. Каква следа оставиха хората, които дойдоха в теб?

След като видях реакциите, а те не бяха малко. Събитието беше със запълнен капацитет. Почти всички отделиха време да напишат нещо в книгата за впечатления. Имаше хора, които бяха със сълзи на очите и искаха да ме прегърнат. Толкова много суперлативи получих, че още не мога да ги изкажа всичките. Това, което най-вече остана в мен е, че си заслужава. Че си заслужават моят труд и саможертвата, която направих. Защото смятам, че това е вид саможертва. Да си споделя по толкова открит начин съществуването в този свят. В свят, в който хората не го правят.

Видях, че хората са нежни и те също търсят откритост. Всички имат нужда от това и се мотивирах още повече. По пътя си досега винаги съм била леко неразбрана. И го носех като някакво бреме. Имах конфликт със себе си защо хората не ме разбират. За пръв път се почувствах разбрана и чута и смятам, че това е поредното доказателство, че промяната съществува. Тя е вече тук. И има място за хора като мен, които искат да покажат с пример на света какво чудо може да бъде живота.

Десислава ВИТАНСКА

*Емилия Боудинова – заглавна снимка