Случи се така, че хората покрай мен пият много малко или не близват алкохол. Не ме разбирайте погрешно – опитвали са, но са преценили, че могат да се забавляват и без да „късат синджира“. Аз уважавам избора им. Но не го следвам.

Да пиеш алкохол е гадно нещо, трябва да си отговорен с консумацията, защото границата е много тънка и лесно можеш да се превърнеш в алкохолик. Алкохолиците нямат други грижи, освен да си набавят „дозата“. За тях няма утре, те живеят ден за ден. Нужно ти е свободно време от сутрин до вечер, за да успееш да се напиеш. И такива моменти на свобода в живота ни се случват много рядко, точно заради това казват, че времето е най-ценното нещо, с което разполагаш. Аз бих добавил, че ако имаш възможност да се напиеш през това време, то става още по-ценно. 

Моята „отговорна консумация“ започна много рано – не, че това е повод за гордост.

Напротив, аз изобщо не се гордея

Неслучайно, за да си купиш алкохол при нас, трябва да си навършил 18 години, а при американците – 21. Ако зависеше от мен, го продавал само, ако си минал 35, ама никой не ме пита. 

Когато бях на 15, много се напих с водка, смесена със спрайт – получи се много гаден коктейл. Резултатът – прописах стихове и се влюбих за първи път. Първа любов, поезия (доколкото може), алкохол и младост. Накратко, бях много горд с това, че се напих, каква може да е тази трезва поезия? 

Следващите три години прекарах по този начин. Слава Богу, намалих алкохола не се напивах, но пък продължих с поезията. Искам да завърша екскурса в алкохолните ми (много) млади години с едно забавно стихче, което написах сам по тези времена и единственото, което помня.

В предверии прожжённой глотки
И воя громче тишины
Я потащу себя за водкой
С ****** на то вины
Я выпью много, выпью смело
И пусть немного неумело
Не вам за то меня корить
Я пил, я пью, я буду пить.

 

Реших да уча в България. Само да ви кажа, че ракията е едно от най-любимите ми питиета. Редно е да призная, че от тази, която аз пия, по-добра не сте пробвали. И тази хубава ракия става причина на няколко приключения, разбира се. Бяхме на концерт, не помня как се казваше групата, ама са от пионерите на българския рокендрол.

Хубави момичета ме обикаляха

напивах се отговорно, консумирах малко по малко, вечерта протичаше в най-добрите традиции на празника, наречен „свободна неделя“.

След концерта трябваше да се връщаме вкъщи, компанията се раздели, в едно такси нямаше как да се съберем. По пътя решихме да излезем някъде, да хапнем. Не, че нямаше недоволни от тази идея, особено таксиджията. Ама нали знаете – колко е гадно да си трезвен, когато всички край теб са пияни, така че разбирам неговото недоволство. Той си замина, нямаше никакво желание да ни чака, докато ядем. Взехме храна, май беше пица и изведнъж така се получи, че се започна пиянски бой.

Помня, че идваше една двойка и мъжът, случайно или с не, бутна един от приятелите ми. Аз, като най-трезвият, реших, че да им преча да се бият е най-доброто решение. Много е трудно да стоиш между двама мъже на градус, които искат да се убият един друг. Помня, че изведнъж се появи трети, който носеше електрошок, не знам за какво точно го използва, може би плаши кучетата. Явно този път реши да го изпробва и върху хора. 

И не знам как, ама избра да пусне ток точно на мен

единственият човек, който се опитваше да направи нещо, за да няма меле. Не успя до ме уцели. Благодарение на това, че живеем в полицейска държава, куките дойдоха много бързо. Оттам-нататък не мога да ви кажа нищо, освен че всички са живи и здрави. 

Всъщност имам още една история, която искам да споделя, защото за мен и до днес си остава пълна мистерия. Играехме билярд с приятели, изпих едно уиски (ракия в менюто нямаше), след това и една бира – общо 550 г алкохол. Хрумна ми невероятна идея – и не се поколебах да я осъществя веднага. Купих голяма кутия и я изядох цялата! Сутринта се чувствах много зле, невероятно зле. Съсипан. След тази случка не ям сладолед… 

Владислав ДОНЕВ