Тя сяда до мен в автобуса. “102 е, нали?” – пита задъхано. Отговарям положително. Някак започваме разговор. Носи червена барета. Запомням.

Не зная дали е само при мен, но винаги изпитвам особено чувство, когато разговарям с възрастни хора. Някаква странна смесица между респект и притеснение. Респект по разбираеми причини, а притеснение, защото сякаш подсъзнателно очаквам реплика от типа на “Ейй, ама страшна работа сте вие, днешната младеж…” Подхождам с внимателно подбрани, добре произнесени думи и всячески се старая да не изглеждам като бебе, макар че покрай тях винаги се чувствам така

Университетска история

Дали ми се получава – не знам. Жената с червената барета обаче явно реши, че съм достоен събеседник или поне слушател. Ето какъв портрет мога да й щриховам от разказаното ми между спирките:

От Ловеч е.  През 60-е е дошла да “следва” (както се изразяват тя) физика и химия в София. Образованието за нея от изключителна важност и който твърди обратното – греши. Има три деца и ги е отгледала и изучила с около 300 лева заплата. Трудно й е било, но се смее. Контактна е. Наскоро е прочела, че над 140 хиляди български младежи нито учат, нито работят. А работа в България ИМА – казва тя и натъртва на думата. Възмущава се, че голяма част от иначе умните деца напускат България. “Eто това вече е въпрос на политика.” – казва ми.

Не продължаваме обаче тази тема. Би било твърде изтъркано двама непознати българи от провинцията да бистрят политиката в градския транспорт. Разменяме две-три думи за мръсния въздух. И тази тема е преситена. Пресилена.

Вместо това започваме разговор за един от преподавателите й в университета – Димитър Иванов. Запомням. По някое време тя прекъсва вече започналия разказ за него и пита “Нали не Ви е неприятно?”. Говори ми на “Вие”. Остава само респектът. Та, едната половина от дома на Димитър Иванов била разрушена от бомбардировките над София. Преподавателят обичал да се шегува, че за нещастие на студентите, той бил в другата половина, когато това се е случило. Смее се. Смее се, сякаш току-що е чула шегата за пръв път. Смеем се.

Трябва да слизам от автобуса. Тя става, за да ми направи място да мина. Казваме си “довиждане” и измърморва по-скоро на себе си нещо като: “Я да си поседна пак.”

 “Седнете, седнете. Заслужили сте го.” – чувам мъжки глас. Един господин в близост явно беше станал неволен слушател на нашия разговор.

Край на пътуването

Слизам и веднага се обръщам към мястото, на което досега стоях. Приисква ми се да й помахам, защото съм почти убедена, че няма да се срещнем повече. Тя обаче не поглежда и има причина за това. Господинът, който беше чул разговора ни, тъкмо се беше настанил до нея, а тя вече се смееше. Тя вече беше започнала разговор. Контактна е, припомням си.

Всъщност дамата с червената барета след време ще съм аз. И ти. И тя, и той. След години шапката на “днешната младеж” обаче ще е синя. Тя ще мени цветовете си многократно през поколенията. Но какво значение има каква е шапката на населението, щом главите под нея имат какво да кажат? Какво значение има кой те управлява, когато цениш образованието, когато се бориш с живота въпреки трудните условия, в които днешната “шапка” те поставя (а всъщност животът, оказва се, е труден, какъвто и цвят да е тя)? И защо изобщо имаме този ужасен навик да говорим за шапки, когато всичко, от което имаме нужда в един разговор, е нещо, което да споделим, за което да се посмеем, което да запомним?

Забравям за червената барета

Спомням си само дамата от Ловеч, нейният духовит професор и трудния живот в онези времена, който тя разказа през смях.

И нашият (ще) е не по-лесен. Пожелавам ни обаче един ден да сме като нея. Да се смеем много. И да говорим на “Вие” на тогавашната младеж. И да говорим с тогавашната младеж. Защото от всекиго има какво да научим. Въпреки възрастта. И въпреки шапката.

И така ще остане само респектът.

Славея НИКОВА