
Хората от селото и резидентите
Съжителстват щастливо, макар и да говорят различни езици. Буквално. Село Неговановци се намира на 15 км от Видин и повечето хора там се определят като власи. Все още има и живи хора, които не знаят български. По-възрастните хора обичайно си говорят на диалект помежду си и с радост „преподават“ на резидентите влашки думи, защото с болка споделят, че езикът на техните предци може да изчезне във времето, тъй като младите вече не искат да го говорят. За да съхранят всичко това, Юлита и Криси си записват думите и значенията им на телефоните си. Нещо като мини речник.

- Мере – ябълка
- Драку – дявол
- Пъине – хляб
- Лингура – лъжица
- Фуркулица – вилица
- Кастрон – купа
- Ярна – зима
- Вара – лято
Време е за тръгване
След 21 дни резидентите трябва да се сбогуват с Неговановци. За финалното си събитие в селото се обличат в носии и играят хоро. Всеки е донесъл по нещо вкусно, а навън слънцето грее и сякаш имитира кръга от хора, събрали се да отпразнуват последния ден от програмата.

Когато дойдох, едно от първите неща, за които ме посмъмриха бабите, беше, че не знам нито едно хоро. Бях дълбоко убедена, че няма и да мога никога да се науча. Те обаче вярваха в мен и много ми показваха. В крайна сметка си тръгнах от Неговановци научила цели три хора,едното от които беше типично влашко и според мен доста сложно. Много съм горда, че успях да се науча, но всъщност по-важното е, че всичко това запали в мен желание да науча повече за старите български традиции и обичаи и да ги разкажа на младите като мен. Тъжно е, защото в София сякаш сме скъсали тази нишка с традициите и никога не съм знаела дали имам нужда да се облека в носия и да науча някое хоро.
Юлита за пръв път облича носия – традиционна влашка, поне 100-годишна. А те са наистина много красиви! Имат една традиционна шевица, „иглица“, която е с цветя, разказва резидентката.
Селото си остава твое
Защото съвсем скоро ще поискаш да се върнеш. Приел си тези хора като семейство, помислил си няколко пъти, че вече си част от тяхното битие, с всичките му странности. Но после автобусът те чака. Засилил се е към въртележката на големия град и се налага да си припомниш какъв беше животът там. Ангажименти и тревоги, далечни като в сън. Сега се налага да ги догониш и прегърнеш, да се присъединиш към ритъма на гигантското градско сърце, сякаш никога не си си тръгвал. В този момент ти се ще никога да не беше ставал част от това градообръщение.
Първите дни след като се върнах ми беше много странно. Цялото това преживяване обърка емоциите ми до такава степен, че през целия път Видин-София плаках тихичко в колата. Знаех, че когато дойда на гости пак ще бъде хубаво, но няма да бъде същото. Не очаквах, че ще стане така, но всъщност се върнах в Неговановци само след месец. Баба Бояна ми беше сготвила най-любимите неща за хапване. Хората, които ме срещаха по улиците, искрено се радваха, че ние, резидентите, се връщаме и че селото ни харесва. А аз искрено се радвах да бъда отново там. Отново с тях.
Това обаче не е краят
Юлита и екипът ѝ отново ще се върнат при своите баби. Ясно е обаче, че това трудно може да става често и за да запазят връзката със селото са решили да разработят уебсайт за него и да разкажат всички невероятни истории, които са чули. Той ще включва и дигитална музейна сбирка с разкази за всички събрани от там автентичните предмети, както и онлайн влашки разговорник:
Искаме да разкажем историите на възрастните хора по атрактивен за младите начин, което на практика значи просто да сме онлайн. Освен това ще можем лесно да достигнем до хора от различни краища на България и да им разкажем, че на 15 километра от Видин всъщност има едно интересно влашко село, което се нарича Неговановци.
Анина САНТОВА







