До последния етаж се стига лесно, ако знаеш как да дишаш, споделя репортерът на „По света и у нас“ и лауреат на наградата „Валя Крушкина“ Татяна Йорданова. За грешните уроци, сбъднатите мечти и високите летви в журналистиката – в рубриката ни „Made in ФЖМК“ в кадър влиза репортерът от БНТ1.

Журналист-надежда.Този приз Татяна Йорданова си извоюва при раздаването на последните медийни награди „Валя Крушкина – журналистика за хората“. Отива ѝ. „Новобранец“ в екипа на „По света и у нас“ и едва завършила „Журналистика“ в Алма матер през 2019 г., тя вече две години талантливо разказва истории и променя съдби в ефира на БНТ 1. А каква е нейната? Татяна разкрива пред Ивана Иванова как да отсеем „нещата“ от „нещицата“, колко (мало)важни са шестиците и двойките в университета и кое е най-важното качеството на добрия журналист.

Татяна, кои са най-важните уроци, които научи по време на обучението си във ФЖМК?

„Няма такова нещо като „статистическа“ грешка!“ (Поздрав към всички, които в момента са на тази вълна) 🙂 Научих много неща, но май по-важно е какво разбрах. Разбрах, че светът не се вълнува от оценката, която съм изкарала. Че не завися от студентската си книжка. Че онзи лапсус, който направих пред камерата в експериментално студио, разтърси моя душевен мир, но не направи впечатление на никого. Че мога да започна колкото си искам изречения с „че“, макар това да противоречи на нечии разбирания. Че до последния етаж се стига лесно, ако знаеш как да дишаш.  Че понякога, даже тъжно често, няма значение какво казваш, а как го казваш. Всички тези малки уроци ми казаха, че има нещица и неща в живота. И с правилно дишане можеш да минеш и през двете.

Как избра журналистиката като специалност, която да учиш?

Това беше единственото ми желание. Бях нахъсана почти до фанатизъм. Пишех есета денем и нощем. Четях вестници. И до ден-днешен личната ми статистика показва, че съм изгледала повече сутрешни блокове, отколкото филми.  Мислех, че съм подготвена за всяка тема, която може да ми се падне.  И излязох от пробния изпит, плачейки. Защото времето не ми достигна да препиша цялата си чернова.

Предадох грозен почерк и зачеркнати абзаци

Но явно някой от проверяващите беше видял нещо в непрегледната ми писмена работа.  Нещо достатъчно, за да ме поощри да се явя и на редовния изпит. След него излязох първа в списъка с приети студенти. И май това е един от най-щастливите ми моменти. Чак си завиждам, че оттогава-насам не съм изпитвала подобен ранг щастие.

Какво, според теб, прави един журналист добър?

Компетентност, съчетана с душа. И малко въображение. И много желание да прави това, което прави. Независимо дали говори за политик, за дупка на улицата, за водата в Перник  или за пълнолунието – той трябва да може да каже всичко на разбираем за хората език. Иначе би бил безсмислено компетентен. Поне така мисля. Това, че го мисля, не значи, че го мога. 🙂

От колко време си в БНТ и как съдбата те заведе там?

На 21.01 се навършва една година откакто официално работя за Българската национална телевизия.  Една година преди да ме приемат в екипа на „По света и у нас“ бях стажантка. Съдба не ме е водила, отидох сама.

Казах, че искам да работя – без пари, без обещания – просто да гледам отстрани и да попивам, каквото мога

Сигурна съм, че известно време обикалях в телевизията като безименна муха без глава, но твърдо вярвах, че някой ден ще съм част от този екип.

Какво ти дава националната телевизия?

(За)дава ми стандарти. Като летва, под която не можеш да си позволиш да слизаш, но и трябва постоянно да надскачаш. Най-прекрасното, което ми дава, е възможността да помагам или поне да се опитвам да помогна на някого, някъде в някаква ситуация.

Опиши ми един твой ден на работа.

Ако можех да опиша един свой работен ден… сигурно вече щях да съм напуснала. Най-интересното на тази работа е, че не знаеш кога ще приключиш деня и къде ще си го прекарал – на протест, на пазара, на „Витошка“ или в БАН.

Наскоро получи приз в категорията „Надежда“ на осмите медийни награди „Валя Крушкина – журналистиката за хората“ . Беше отличена за материала „Интеграция на парче ли е приобщаването на хората с трайни увреждания у нас?“. Кажи ни повече.

Материалът, за който ме наградиха разказва историята на младеж, който преди години решава да потърси щастието си в София. Дотогава е живеел в дом с хора с увреждания. Да, той има увреждане, което не му позволява да ходи, но пък има два пъти по-голямо желание да е независим, да работи, да плаща данъци на държавата и да не лежи на нейната издръжка в място, в което е с вързани ръце. За щастие, го наемат на работа в столицата. Само че… Крайно нужен му е личен асистент, който да му помага в придвижването. Според типа и процента на увреждането му – той има право на такъв. Според Столичната община, която отпуска асистентите – не. Защото по лична карта не е софиянец. Такива истории си заслужават разказването – не, за да разтърсят някого, а за да помогнат.
(Точно сега ми звънна друг човек, участвал в мой репортаж, за да ми благодари, че материалът за него е помогнал за събиране на средства за каузата му. Ами… какво по-хубаво от тази „журналистика за хората“.)

Какво ще посъветваш студентите, които тепърва търсят пътя си в журналистиката?

Да не чакат Съдбата да ги повика да станат това, за което мечтаят. Да не се възгордяват от шестиците и да не се натъжават от двойките. И да си позволят да правят грешки. Било то и „статистически“.

Ивана ИВАНОВА