Вероятно за никого не е тайна, че огромен процент от живущите в столицата всъщност не са родени в самия ѝ център. Нито в предградията. Нито в периферните селца. Истината е, че ние, живеещите в центъра и крайните квартали, не сме софиянци, та дори и първо поколение. Ние сме от пасторала. От живописните областни градове, общини и села в провинцията. От местата, където любимите ни актьори са били разпределяни да играят велики класики зад прашни завеси и пред публика с диалект.

Именно в тези театрални зали, някои от които вече безвъзвратно приключили дейността си, са се обучавали таланти, които в момента са гордостта на българската театрална сцена. Обожавам да ходя на театър, където и да се намира той – точно затова правя вметка. Сравнението, което ще направя, е базирано на единични събития, които разказвам от първо лице. Категорично – текстът е писан като закачка с битуващите в обществото предразсъдъци, няма за цел да подиграва и обижда.

Отметнахме това, да продължим натам. За интригата ще опиша двете представления, без да уточнявам, къде се случило всяко едно, а на финала, читателят сам ще прецени живеят ли в съзнанието му някакви предубеждения. Познайте сега, кое твърдение за коя сцена се отнася.

Та така, започваме, внимание…

Делничен ден, студено е и влажно, типична есен. Представлението започва в 19, пристигам в 18:50. Влизам в театъра, лесно намирам мястото си, насочена от персонала в театъра. Сядам на партера, почти централно, на еднакво разстояние от актьорите и последния ред. Изключително удобно и лесно достижимо, с достатъчно място, за да се отпуснеш и да се насладиш на представлението.

19:15 – представлението започва. Пиесата е Албена. Сценографията и костюмите са абсолютно минималистични, а същевременно модерни. Абсолютно в тон с претенцията за нов прочит. С обещание за провокация. Провокация, която не разочарова. Зад мен стоят две възрастни дами – културтрегери за протокола. Очевидно произведението на Йордан Йовков е
намерило свидно място в сърцата и умовете им. Съответно през първите минути от началото чувам следното:

Коментар първи:

Я дай да ти продиктувам новия ми телефонен номер преди да забравя… 0889… пишеш ли… 088… ох, въобще не мога да те чуя…

Коментар втори:

Поне едни носии да бяха сложили, какви са тия маски…

Ами, ти какво направи, ще попитате. Ами, нищо, гледах, внимавах и бях впечатлена. Това беше нещо, което не очаквах, със стойност много по-голяма от всяка буквална интерпретация на разказа, която съм гледала.

На финала, зад мен възрастните жени бяха едни от първите, които станаха прави, за да ръкопляскат близо 5 минути

на актьорите, а аз се прибрах, преминавайки през есенния град.

В друг есенен град, ден преди това, отново делник, излязох и тръгнах под едва усещащия се дъждец към театъра. В този случай става въпрос за Фантомът на операта, където не отивам с особени очаквания, поради това, че произведението ми е познато от часовете по музика в училище, а и от по-масови
форми на изкуство. Не предполагам, че ще бъда изненадана с нещо, нито пък, че ще се сетя за представлението втори път (сега се сетих, но това е с цел).

19:00 часът е, оперетата е от 19:30. На входа има огромна опашка, очевидно няма да има празни места, оставям приятелите си да се наредят на опашката за гардероба, докато намеря местата ни. Съответно ме прокуждат от едната врата с писклив тон, отивам на другата, оказва се грешна, връщам се на първата – оказва се точно тази, която ми трябва. Ирония, а? Този път с по-мил тон ме
насочват към ред, накрая на който се намират нашите места.

Преминавам през близо 30 намръщени лица и сядам

Като сядам не е точната дума, свивам се на едно място, в края на първи балкон. Пред мен, разбира се, най-високият, ходещ на театър мъж. Както винаги впрочем. Този конкретно е дошъл със своята приятелка. С нея гледат представлението, прегърнати, като така неволно ме лишават от оставащите ми сантиметри видимост към сцената.
Само като допълнение на визията за вечерта, зад мен стоят два реда седмокласници, доведени да гледат оперетата, насила очевидно.

Вече стигаме до финала, двойката си тръгна в антракта, вратът ме боли, краката ми са схванати, чаках 20 минути палтото си, навън имаше мъгла и беше много студено. Прибрах се пеша по улици, подозрително напомнящи ми на сцената от операта, чиято сценография беше един от паметните аспекти на представлението.

Тананикам си мелодията на Фантома вече два дни

свидетелство, че и музиката ми допадна.

А сега отново е време за уточнение – това, което написах няма за цел да обиди някого. Всеки един театър в програмата си има и слаби, и много силни представления, без дотук описаните да са непременно в тези категории. Не съм тесен специалист, не мога да твърдя нищо и всичко е пречупено през моята гледна точка – преносно и буквално.

И, барабани, за които се досетиха – браво на вас, а за тези, които не успяха да отгатнат: Фантомът на операта гледах в Музикален театър в София, а постановката Албена е на пазарджишкия театър, гледах я в Драматично-куклен театър Константин Величков в град Пазарджик.

Велина СТАНОЕВА