Беше една от онези утрини, които те връщат обратно в леглото. Слънцето вече беше изгряло на небето, и тежеше над земята, все едно след минути ще я изгори. Създаваше тягостната илюзия за едно закъсняло спокойствие. В тези сутрини, обикновено се случват лоши неща.

Пътувахме в посока София през дефилето. В края на август, по същия този път минава автобус с 34 пътници. В него пътува една певческа група. На път към столицата, на завой, който е известен с множеството си пътни инциденти, шофьорът губи контрол, автобусът се завърта, обръща се през мантинелата и пада в реката.

А един певчески състав вътре пее последната си песен …

… Чух детски викове, които една майка няма да чуе никога повече. Видях едни детски обувки, които една майка никога повече няма да види да стоят пред входната врата. Споделих нещо, което ще можем да прочетем само ние, живите. В България от години наред се води една война, много по-страшна от тази на изток.

Война срещу своите. Брат срещу брат. Дете срещу дете. Човек срещу човек. Една от главните причини за високата смъртност в България е войната по пътищата. Война, в която всеки се мисли за победител, но остава победен. Онова момче, което загина в автобуса, беше на 13. То се губи в имената на всички деца, които умират в катастрофи през последните няколко години. Всички деца, които трябваше в момента да са на игрището, вместо да лежат погребани под ламарините.

Скъпо правителство, ако знаехте, че тази вечер децата ви може и да не се приберат вкъщи, щяхте да оправите пътищата!

Ако знаехте, че утре няма кой да ви каже „Добро утро”, нямаше да си затваряте очите за това, че на една и съща пътна отсечка се случва поредната катастрофа. Ако знаехте, че няма кой да ви изчака след работа, за да ви разкаже деня си, нямаше да ни заливате с фалшивите си разкаяния, които дни по-късно ще забравите. И ако знаехте, че повече никога няма да чуете „мамо” или „тате”, може би още щяхте да помните името на онова момче.

Скъпи шофьори, децата, които убивате, са невинни!

Те нямат вина, че животът ви е скапан. Техният все още не е започнал. Децата, които убивате никога няма да завършат училище. Никога няма да запишат онова, за което мечтаят. Никога няма да се влюбят. Никога няма да гледат децата си как растат. Не излизайте на пътя, все едно сте безсмъртни. Защото не сте. Това, че преди няколко дни сте взели книжки и имате чисто нови коли не ви прави безсмъртни. Никой не се интересува от колата ви. Никой не се интересува и от вас. Но майките и бащите ви чакат да се приберете вкъщи. Живи. Да седнете на масата и да вечеряте заедно. Никой не може да изпревари живота. И никоя кола не е по-бърза от ужаса, който се изписва на лицето на майката, която вижда безжизненото тяло на детето си.

Скъпи родители, не бързайте!

За вашите деца няма значение дали ще се приберете с 10 минути по-рано. Но има значение, дали ще се приберете живи. Не ги наказвайте, заради собствената си глупост. Не бързайте, животът ще ви изчака. В България, в мирно време умират повече хора, отколкото на война. Защото никой не осъзнава грешката си. Защото всеки обвинява другия. Защото никой не поглежда себе си. Защото никой не задава въпроса: А ако знаехте, че заради вас умират хора, щяхте ли да махнете крака си от газта?

Мирела НИКОЛОВА