Сега ще ви запозная с леля Дорче – ужасът на всеки студент. Леля Дорче е една яка българка, на не повече от 55 години. Лицето ѝ е кръгло, обградено от къси тъмноруси къдрици.  Очите ѝ са сини, погледът – смразяващ. Устните ѝ здраво стиснати, а бръчките по лицето – безброй. За зъбите да не говорим – леля Дорче никога на никого не се усмихва или поне аз не съм я виждала да го прави.

Та, въпросната леля Дорче е „лицето“ на нашия блок. Нейната вечно кисела физиономия е първото нещо, което виждаш, влизайки в блока. Тя е тази, в чиито ръце е твоята съдба, или иначе казано – леля Дорче взима трудното решение дали да те пусне в блока без да те записва, като по този начин ти позволи да се насладиш максимално на купона, към който си се запътил, или да ти грабне личната карта, да ти запише прилежно данните и да ти изкрещи, че трябва да си напуснал до 23.45, ако не искаш да ти се напише нощувка. Както вече може би сами се досещате, за нея това решение не е чак толкова трудно, тъй като първият вариант не съществува.  Преди да сте си помислили, че въобще няма да се занимавате с нея, а направо ще се престорите на някого от блока и ще си влезете безпроблемно, нека да ви спра.

Леля Дорче притежава едно важно качество – помни като слон

Тя не просто познава живущите в блока. Тя знае кой, в коя стая и с кого живее. Освен това помни при кого идват по-редовните посетители. И ако и това е малко ще кажа, че миналата година леля Дорче беше успяла да запомни трите имена на приятеля ми, адреса му, част от номера на личната му карта и мястото на издаването ѝ.

Датата е 7 октомври. След двучасови опити да създадем екселска таблица с правилно подредени 120 билки и растения с приятеля ми решаваме, че е време да зарежем тази глупост и да излезем навън. Преди да тръгнем той грабва последните 3 бонбончета, останали в кутията. Слизаме с асансьора и заставаме пред малкото прозорче, зад което се крие леля Дорче.

– Добър вечер – казва приятелят ми – аз тръгвам. Може ли да ме отпишете?

Леля Дорче грабва химикалката, което приемаме като знак, че работата ни тук е приключила и се запътваме навън. Но точно преди да излезем приятелят ми спира и се връща обратно вътре. Обръщам се и го следвам. Той застава пред прозорчето на леля Дорче и, очевидно раздразнена, тя казва:

– Момче, вече те отписах. Не можеш да влезеш отново в блока.

– Аз не искам да влизам. Върнах се, за да ви дам това – при което, ухилен до уши, той подава на леля Дорче едно от бонбончетата „Мерси“.

И чудото се случи!

На мястото на здраво стиснатите ѝ устни се появява усмивка. Бузите на леля Дорче придобиват леко розов отенък, а в очите ѝ се чете благодарност.

– О, много ти благодаря, мойто момче – леля Дорче взе бонбончето, след което ни пожела приятна вечер.

През цялата вечер усмивката не слезе от лицето на приятеля ми, който се чувстваше наистина горд от това, което е направил. И това ме накара да се замисля. Може би проблемът не беше вечно киселата леля Дорче, може би проблемът бяхме ние, които минавахме покрай нея, без дори да я поздравим, които се карахме с нея, защото си върши работата, които се държахме ужасно с нея. Може би леля Дорче, като всички нас, е имала нужда просто от малко човешко отношение.

Антония ЦАПАРЕВСКА