С нея се срещнахме на 9-и ноември – ден преди паметната за България дата, в която надеждата за промяна е огромна. Та и аз така, наивен студент, реших, че няма да е лошо да отида на театър.

Изборът ми падна на театър „Българска армия“ и постановката „Завещанието на целомъдрения женкар“. Не, че има някакво значение как се казва самото представление, но ей така, от пунктуалност да спомена.

Отидох с надеждата, че ще успея бързо да се сдобия с билет. За мое едновременно щастие и нещастие, видях опашка пред касите, която явно продължаваше и по тротоара. Меко казано изненадан, започнах да чакам с тайното удовлетворение, че е дошъл моментът на така наречената промяна, поне в мисленето.

Около мен обаче забелязах, приближавайки се твърде бавно до заветното закупуване на билет, че преобладаващата маса от хора е от мъжки пол. Вярно е, че не трябва да се съди по външния вид, но

изглеждаха по-скоро като хора, които биха били в агитката на футболна среща

отколкото да гледат тихо и спокойно театър.

След поредното приближаване със стъпка-две до театъра, започнах да чувам музика, огласяваща може би целия булевард. Сръбска музика, характерна повече за някое по-долнопробно заведение, отколкото за централната част на София, в близост до руската църква, Парламента, Софийския университет и още ред ключови места.

Цялостната картина някак не се връзваше, но аз продължих да си чакам.

Тайната ми надежда продължи кратко. Твърде кратко. Истината блесна с цялата си пошлост.

Опашката се оказа дълга, твърде дълга. Превъзбудена, нетърпелива, на моменти прекалено щастлива. За малко бях част от нея.

Радвах се, че ще си купя желания билет, но и мъничко се тревожех дали няма да се окажа в групата на чакащите следващото представление.

Примирих се – не ми оставаше нищо друго, освен да изчакам реда си и да разбера какво ще се случи.

Колкото повече обаче опашката се „движеше“, толкова по-безпощадно ясно осъзнавах, че нещо не е както трябва

Или поне нещата не се развиваха според емоционалната ми нагласа.

Музиката ставаше все по-шумна, а миризмата на месо – все по-натрапчива.

Разбрах, че нетърпението и недоглеждането не са добра работа. В този случай ми изиграха интересна, да не кажа лоша шега.

Бях се наредил… за… как да кажа по-меко, по възможност, без да изглеждам глупаво… за сръбска скара.

Не знаех как да реагирам, не бях подготвен да се смея ли с глас заради недоразумението, в чийто център се бях озовал, или да се усмихна иронично, та дори и малко нервно, на своята чиста и проста доза наивност.

Оказа се, че хедонизмът шества с пълна сила. Все още желанията на тялото са обиколки пред потребностите на духа.

Промяна ли? Не се е случила сякаш!

И виновни няма, но май и така е добре. Поне на онези, чакащите за сръбската скара – те си бяха щастливи така или иначе.

Просто е все още далеч денят, когато денят ще започва с култура и ще заспива с духовност. Та дори Националната телевизия усети това.

Макар и малко позакъснял, успях да вляза в театъра. Все пак там чакащите бяха доста по-малко. Опашката беше не толкова дълга, желаещите – не толкова много, а и стремежът към елитарни преживявания – все още… недостатъчно силен.

Калоян КЮРКЧИЕВ