В литературата има творби, които се запомнят с това, че преобръщат представите ни или ни карат да се взрем по-дълбоко в човешката същност.

Ако наченем темата за класическото противоборство добро-зло, едва ли ще намерим доказателство за неговото съществуване в готическата повест „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“. Композицията е интригуваща; в продължение на няколко глави се проследява развитието на загадъчен случай, което впоследствие довежда до неочакван край. Последната глава е същевременно кулминация, развръзка и завръзка на ново текстуално ниво – в прочита на творбата от финала към началото ѝ. Тя по-скоро превръща предишните глави в една изградена от мистериозни нишки мантия, която обгръща ядрото. А ядрото са неочакваните обяснения и признания за душевните, моралните и интелектуалните трепети и терзания на Джекил. В тази последна част от творбата се разбира кой всъщност е мистър Хайд. Докторът внимателно обяснява двойствеността на човешката природа: морала, който съществува у оригиналния Джекил и който липсва при Хайд.

Това е моралът, който ограничава. Той е едновременно цел и рамка. Погледът, който вижда рамката, изпреварва пътя към целта. Ето защо моралът ни възпира, дразни, озлобява и ражда същества като Хайд. Рамката е потисникът на инстинктите, към каквото и да са насочени те, и филтърът за страховете, но и за отприщените задръжки и желания.  И въпреки че  Хайд е неприет и отхвърлен от обществото, е разбираемо защо за него моралът е фикция. Социалните и религиозните догми, които трансформират човека в подобие на мислещо и чувстващо същество

превръщат го в мекотело, погубват неговата индивидуалност и съзидателност

са всъщност оръжията на този морал. Отдаването на желанията, отхвърлянето на неписани закони, които са родени просто от разума на някоя тъжна и разочарована от света личност, е протестът срещу изналагания морал.

Характеризирането на героя от повестта събира в себе си много лъчи и същевременно тръгва в различни подтекстови и подсъзнателни посоки. У него се сблъскват и сливат отегченият моралист и освободеният злодей. Джекил е пример за потиснатия индивид, който през целия си живот е живял със страха от алиенация и „неправилно“ поведение, от нарушаване на общоприетите социални закони. Но той е толкова лош, колкото и Хайд. Сам казва, че не загубва разсъдъка си. Интересно е да открием отговора на въпроса защо това е така.

Удоволствието е за мистър Хайд, а съвестта ще мъчи Джекил

Джекил ще анализира двойствеността на човешката природа, а Хайд ще се присмива на всеки човешки опит да се осмисли живота в рамка, която все повече свива перспективите. Чрез признанието на героя обаче можем да достигнем до идеята, че разумът (и оттам личността) не се променя изцяло при раздвояване, но определени култивирани от социума дадености като съвестта например могат да изчезнат или да се трансформират. Оттук пък можем да изведем доказателство за непълната промяна на Джекил и за „незавършената на Хайд“.

Стивънсън използва за основа историята на французина Луи Виве, който е първият сред диагноситицираните с дисоциативно раздвоение на личността. При промяната на личността е логично и нейните атрибути да бъдат променени – като характер, темперамент, мотивация, разум. Хайд обаче не е съвършено нов човек; не всички тези атрибути се променят: следователно той не е уникат. Винаги ще остане продукт на Джекил.

Тук е нужно едно отстъпление. Човешкият живот и неговите измерения са тайна. Търсенето на човека, което е насочено към самия него, е непрекъснато. Той винаги накланя или към порока, или към добродетелта. В някои случаи изцяло се отдава на едното от двете, но никога докрай на двете едновременно. Ако изпитаме двойствеността на характера си, намираме определени отговори, но ако разкрием всички загадки, умираме и душевно, и социално. Това се олицетворява от Хенри Джекил във финала на книгата, както и обратното –

доминирането на Хайд разкрива обсебването на човека от „демоните“

Доктор Джекил показва какво би станало, ако представите се сблъскат (когнитивен дисонанс). Ако представи, с които си живял през целия си живот, попаднат в колизия с крайно полюсни други, които не са били присъщи за светогледа ти. Но пък, погледнато от друга страна, са съществували в природата ти, в подсъзнанието ти и във фокуса на архетипите. Тук се намесва и несъзнаваното. И по точно личното несъзнавано, което Карл Густав Юнг въвежда като термин: „Личното несъзнавано включва всичко, което не е представено съзнателно, но може да бъде“.

„Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ е изключителна повест, която поставя на везна пороците и добродетелите. Тази идея може да се срещне и в други произведения, но при Стивънсън везната не помръдва. Творбата му поставя знак за равенство между двете „крайни“ форми на човешкото поведение. Обединява ги и не ги представя като взаимно изключващи се, а точно обратното. Те черпят сили едно от друго –

в добродетелите се таят пороци, а пороците са нереализирани добродетели

И дори човек да твърди, че притежава повече добродетели, отколкото пороци, той рискува да попадне в кръговрат и да си противоречи (както доктор Джекил, който заблуждава себе си).

Петър ГАРГОВ