Изкуството – първата жертва на цензурата

Черно и бяло – това са цветовете на цензурата. Тя е белите страници на вестниците и книгите, черният екран на телевизора, белият шум по радиото. За нея няма сиви нюанси. Цензурата не дава въздух на двузначието, защото то поражда мисъл. А тя се страхува от това най-много.

По времето на социализма цензурата е била безмилостна. Всяка книга, песен и картина са минавали през десетки ръце, които са ги рязали и пренареждали, преди да видят бял свят. Изкуството е успявало да стигне до хората, само след като режимът е преценил, че то е достойно да му служи. Художниците и писателите са били наблюдавани изкъсо. Едно тяхно неправилно движение е могло да бъде последното. Някои късметлии са получавали втори шанс, но след като са изгърмявали и третата черна точка, куршумът е ставал червен.

Чувала съм подобни истории от моя учител по рисуване. Той е бил сценограф, преди да стане учител. Когато е работил по декора на някои по-важни пиеси, зад него постоянно е имало мъже, които да наблюдават всяко негово движение.

Снимка: Unsplash

Има нещо, което не разбирах, когато го слушах. Защо тези хора се страхуват толкова от един обикновен сценограф?

Сега вече разбирам. Изкуството поражда мисъл. Книгите не казват на читателя кое е правилно и кое – грешно. Те го карат да помисли, да почувства и да реши за себе си. А това е най-опасното за тоталитарните режими. Те се крепят на сляпото следване и скритите истини. Спящото общество няма да се изправи срещу тях, ако единственото, което слуша, е една и съща приказка за лека нощ. Другите вече са забранени. И да иска обществото няма как да ги прочете.

Не само книгите са важни, но и езикът. Оруелският новговор ограничава думите, като така слага граница и на възможностите, които човек има, за да мисли. По тази причина прислужниците на Атууд нямат правото да четат и пишат. Щом човек няма думите да се изрази, той не може да назове какво иска. А когато не може да назове какво иска, той не може да се бори за него.

Снимка: Unsplash

Изкуствотото има особената сила да сплотява. То помага на човека да мисли не само индивидуално, но и колективно. Филмите учат на емпатия. Те показват живота като нещо повече от това, което човек вижда през двете си очи. Изкуството показва болките на останалите, които иначе биха останали нечути и неразбрани. Ако не разбираме останалите, ние няма да им помогнем, когато имат нужда. Режимът очаква точно това – едно разделено общество.

През социализма в България западните песни са били забранени. Някои от нашите баби и дядовци са крили касети на The Beatles, сякаш са нерегистрирано оръжие. За режима тези два предмета са представлявали еднаква опасност. Чуждата музика е спуква пропагандния балон, който социализмът изгражда. Тя показва, че Западът не е по-зле от нас, а даже, че може би е по-добре.

Цензурата на изкуството не влияе само на настоящето. Тя може да е инструмент за изтриване на миналото. По-рано тази седмица гостуването на част от екипа на документалния филм „Хроники за неудобната истина“ в „Култура.БГ“ беше отменено. Филмът разказва за мълчанието на властта и медиите в България след аварията в Чернобил. Според създателите на филма БНТ е отменил участието им, защото е „неудобен за ефира“.

Продуцентът на „Култура.БГ“ Николай Колев отговори, че това не е опит за цензура. Той обясни, че в БНТ не се допуска една и съща тема със същите гости да се излъчва два пъти в кратък период. Създателите на филма участваха в „100% будни“ две седмици преди гостуването им в „Култура.БГ“ да бъде отменено.

Много хора осъдиха БНТ, че това е опит за цензура, свързан с резултатите от изборите. Може да е така. Може да е било просто техническа грешка от страна на телевизията. Въпреки това случаят отвори отново въпроса за цензурата. За някои тя може да е далечен спомен от едно минало време. За други – нещо, което ежедневно забелязват в настоящето.

Изкуството не е изкуство без истина. То става просто пропаганда. Тоталитарните режими не само го цензурират, но и го използат като оръжие.

Книгите могат да оставят място за двусмислия и разсъждения. Но също така могат да повтарят и налагат ценности и норми. По тази причина героят в книгите на режима е работен и скромен социалист, който би жертвал себе си и останалите за „общото благо“. Злодеят е капиталист, който би спрял цялата „добре смазана машина“, за да може да получи каквото иска.

Снимка: Министерство на културата

Картините и плакатите показват добри и здрави работници, които гледат към чука и сърпа с горди очи. Лозунгите са прости, така че всеки да ги знае. Скулптурите имат здрави ръце, те са тежки и влиятелни, без остри характеристики. Където и да погледне човек, вижда едно лице – това на работника. Независимо дали е от боя или мрамор, той е изморен, но сигурен, здрав и горд.

Неизбежно е някои хора да се подхлъзнат по пътя на манипулацията и да повтарят това, което виждат във всеки един момент. Изкуството, което може да помогне на хората да се отделят от статуквото, може да бъде причината те да останат част от него.

Живеем в най-странното време някога. Можем да знаем какво се случва с живота на хора, които никога няма да срещнем, и на места, които никога няма да видим.

Не сме готови за такава свързаност. Мозъкът ни не може да я осмисли. По тази причина не може и да се предпази от нея. Манипулацията и пропагандата все още съществуват. Те просто имат различна форма, която може да не разпознаем.

Снимка: Unsplash

Свързаността създава илюзията за безграничност. Въпреки нея цензурата още съществува. Алгоритмите пренебрегват политическото изкуство, ботовете докладват публикации с мнение, различно от това на този, който ги е купил. И това е само една нищожна част от примерите.

В това объркващо време трябва да се опитаме да не забравим. Да не пренебрегнем изкуството, което носи в себе си историята ни като общество. За да избегнем същите грешки, които сме правили преди. Не трябва да оставяме книгите, музиката и картините ни да бъдат потъпквани. Нито да забравяме колко са важни.

Вашият коментар