Чували ли сте за Кафенето на писателите? Това е едно вълшебно място, между чиито стени редица именити родни писатели, артисти и политици са водели оживени разговори, които често прераствали в горещи спорове. Между масите летели сервитьори, разнасящи прочутите за сладкарница „Цар Освободител” пасти с по пет бадемчета.
Няма да се сърдя, скъпи читатели, ако не можете да се сетите за кое място говоря. На ъгъла на булевард „Цар Освободител” и улица „Г.С. Раковски” отдавна не може да се намери и следа от него, въпреки че само преди век точно там е вряла и кипяла българската интелигенция. Кафенето е съборено до основи през есента на 1977 година, а планове за възстановяване няма. Строителството в София обаче никога не спира, просто приоритетите са различни. На отсрещния тротоар на същото това кръстовище например величествено се издига една… чисто нова зала за хазарт.
Не знам как се чувствате от този факт, но аз не можах да се примиря с идеята, че ротативка може да представлява по-голям интерес за българина пред съхраняването на сърцето на културата ни. Затова в един необичайно топъл за октомври ден тръгнах да търся кътчетата в столицата, където храната за душата остава по-важна от джакпота в казиното.
В търсене на култура
Ако продължите само 300 метра напред по булеварда и свиете надясно, ще видите една сграда, която срамежливо се показва иззад дърветата на градинката пред „Народен”. Това е Софийската градска художествена галерия, която аз, а вярвам и част от вас, често подминават без особено любопитство. В топлия четвъртък на октомври обаче целите на моята експедиция и Google Maps ме отведоха именно там.
Щом влязох, ме обгърна жадувана хлад, а на самия вход ме очакваше необичайно учтив за родните стандарти разпоредител, който ме приветства да вляза и да разгледам изложбата. Пристъпих тихо и се потопих в историята, която „Четирите елемента” на Павел Койчев има да ми разкаже.
В галерията беше тихо, чуваха се само мрънканията на бебетата, чиито майки явно бяха решили да преспиват с изкуство. Ако се абстрахираме от този звук обаче, можем да чуем капките, които бавно капят около първата инсталация на прочутия роден скулптор.
Койчевият Ной и потопът на невежството
Една великанска статуя „влачеше” след себе си лодка, пълна с животни като същински Ной. Аз и бебето се взирахме в картонените изрезки в лодката и докато моят непознат спътник в количката се опитваше да се сети как прави кравата, аз се загледах в един бял гълъб, който отлиташе от лодката. Не чакаше спасението на гипсовата фигура.
Белият гълъб е символ на чистотата, на надеждата, на духовността. Дали надуваемата лодка на Койчевия Ной не тегли нас – българите – и накъде отлита нашият бял гълъб? Дали „потопът” на невежеството, непукизма, безхаберието и алчността, чиито ситни капчици мелодично звънтят около нас, няма да преобърне лодката? Кой е нашият „Ной”? Въпросите в главата ми препускаха и пълнеха иначе почти празната зала. Когато чух едно сънено „муу” обаче, реших, че е време да продължа разходката си сред героите на Койчев.
Игра на въпроси
„Четирите елемента” е игра на форми, не на цветове. Всяка съвършено несъвършено изваяна скулптура е част от своя история и е подредена в такава динамика, че аха да ни се стори жива. Изложбата от дузина фигури наглед не би отнела повече от пет минути, за да бъде разгледана, но истината е друга. Изкуството на Павел Койчев има способността да те кара да си задаваш въпроси. Не защото не можеш да го разбереш, а защото не можеш да избереш как да го разбереш.
В началото на този репортаж казах, че искам да проверя какво има да ми разкаже Койчев. Но Койчев не разказва, а пита. Все още мисля за надуваемата лодка насред „потопа” в галерията. И тайничко се надявам надеждата да кацне обратно в нея. Да не се отказва от нас. Да повярва, че ще се спасим, че няма да се удавим. Също така силно се надявам, скъпи мои културни читатели, да отделите своите „пет” минути, в които да чуете какво имат да ви попитат гипсовите статуи.
За спътниците на Ной между стените на Софийската градска художествена галерия няма да ви разказвам, защото си заслужава да отидете да ги видите сами. Не пропускайте и да поседнете в края на своя път сред изкуството и да видите историята зад сътворяването на героите на днешния репортаж. Вгледайте се в ръцете на Павел Койчев. Във времена, в които ръцете ни все по-рядко се използват, за да творят, хора като Койчев – същински паметници на културата – са изчезващ вид. И повярвайте ми, ще се почувствате истински късметлии, ако успеете да се докоснете до тях в приглушената светлина на галерията.
В описанието на изложбата кураторът Иво Милев казва, че човек сам движи изкуството, създава го, разбира го. Изкуството е човешко. В необичайно топлия ден на октомври аз се чувствах точно така. Човешки. Един питащ човек насред дузина гипсови статуи. Ако и вие успеете да се почувствате така, знайте, че сте ударили джакпота. Но не този в казиното.
