Кирилка Савова посвещава половин век от своя живот на художествената и репортажната фотография. Страстта й към обектива побеждава тази към езиците. И я превръща в една от легендите на фотожурналистиката ни. Любовта ѝ към изкуството пък я сприятелява с големи имена като Виолета Гиндева, Ванча Дойчева и Николай Гяуров.

Г-жо Савова, кое бе първото място, на което постъпихте на работа след своето дипломиране?

Започнах работа в цветната лаборатория на „Българска фотография”. Цветната фотография беше новост в България. Михаил Кръшняк беше първият специалист по цветна фотография и от всички стажанти той поиска аз да отида.

Аз съм една от първите в България, които започнаха работа с цветна фотография.

След като навлязох в дебрите на цветната фотография, аз реших да се посветя на фоторепортажа и продължих своето развитие в тази посока. На първо време приех ръководната дейност на кабинета по фотография на ВИАС като завеждащ отдел.

Работили сте в агенция „София прес” почти от самото ѝ основаване. Как започна Вашата кариера там?

Кандидатствах през 1968 г., явих се на един конкурс на три западни езика – английски, френски и руски, които изкарах с пълно отличие. Приеха ме на фоторедакторска работа в агенция „София прес”. Оттам вече започна моята по-изявена творческа дейност, защото имах повече възможности и ми възлагаха по-разнообразни теми. Постъпих в „София прес”, след което кандидатствах за член на СБЖ и бях приета. Междувременно вече имах няколко международни отличия, златен медал, сребърен медал, предметни награди както в България, така и в чужбина.

Кирилка следва Руска филология в Софийския университет. Но вместо да започне трети курс, тя постъпва първи курс в полувисшето киноучилище, което са завършили именати наши личности като сценаристът, режисьор и писател Анжел Вагенщайн, операторът Васил Керанов и други. Савова е част от последния випуск на киноучилището. Учи с голямо желание, защото винаги преоткрива нещо ново и техниката ѝ е интересна.

Сред признанията, които сте получили – „фотограф – художник”, „Златната писалка”, „Златното перо” – с кое най-много се гордеете?

Всяко едно има своята стойност, неповторима според мен. Да си „фотограф-художник” – това е голяма отговорност и голямо признание в същото време. Да имаш „Златното перо” – това е журналистическата гилдия да признае, че си достоен. Малко са фоторедакторите и фотожурналистите, които го притежават. Орденът „Кирил и Методий”, който получих през 1982 г., е за творчески и журналистически заслуги. А международното ми звание АФИАП е потвърждение, че съм оценена не само тук, но и в чужбина с доста различни награди и това за мен е гордост.

В една и съща година не само сте специализирали в „Кодак”, но и се е осъществила Вашата първа самостоятелна авторска изложба. Къде се състоя, на каква тема бе и как протече тя?

Посещавайки няколко лета международния пионерски лагер в Кранево, аз реших да направя първата си фотоизложба „Слънчева ваканция”. Това беше една много приятна тема, защото бях по цял месец с тези деца. Тази дружба, която се заражда въпреки езиковата бариера – всички са заедно и се разбират без да говорят на един език. Вече бях фоторедактор в агенция „София прес” – 1972 г. Голям успех пожъна първата ми изложба, която се състоя в София.  

Кирилка ползва писмено и говоримо 4 езика – френски, английски, руски и немски. Работи в „Българска фотография”, ВИАС, „София прес”, главни редакции „Интерфото” и „Списания”. Завършва допълнителна квалификация за преподавател по художествена и приложна фотография и е завеждащ фотоотдел в Централна станция на младите техници. Има няколко самостоятелни изложби и печели златни и сребърни медали, както и други отличия заради участнието си в български и международни конкурси.

В кои страни Ви отведе любовта към фотографията?

Пътувала съм в много страни. В Унгария, в Чехия, в Германия, във Франция, в Русия – обходила съм Съветския съюз от Ленинград (б.а. днес Санкт Петербург), през Москва, Минск, до Ялта, където бях за 20 дни. Впечатляващи градове бяха, с огромни пространства, красиви булеварди, сгради.

Попаднах на Белите нощи в Петербург– приказна красота!

Можете ли да ни разкажете някоя интересна случка от своята практика?

Фотографията е професия, която те среща с много и различни хора, защото се налага да отразяваш различни области на живота. Тръгвам една година с колежка към Боровец заради международно състезание.

Аз съм с 39-40 градуса температура

Колежката ми седи срещу мен и казва „Не знам как ще снимаш, ама си червена чак до ушите.” А аз: „Имам температура.” Тя направо се учуди. Как е минал денят, не знам… На другия ден пак с температура, апаратите висят, два-три и аз съм по пистата. Ти нямаш избор – там си, щом са те избрали, особено щом си дежурен на брой.

Има и друг случай, който е неприятен. Още по-млада бях. Отивам в Берковица, защото правим едно издание – книжка за града. В един завод съм, качвам се нагоре по една стена с железни стълбички, а съм с пола. Обръщам се, хваната за едната стълбичка, а отдолу, гледам, се събрали всички дежурни мъже – те млади момчета, аз млада, но вече имам дъщеря гимназистка. Като ми пламнаха бузите и като ги попитах „Какво гледате? Снимам, работя!” Те се изхихикаха, ама… аз изгорях. Как съм слязла след това, не помня.

Повече с пола на работа не отидох

Осемнадесет години аз панталон не свалих.

Кой модел фотоапарат Ви помогна да споделите своята фотографска визия?

Започнахме с най-обикновени „Смяна”, когато учихме в киноучилището. След това продължихме с „Киев” – огледално-рефлексна камера. По-нататък го смених с “Exacta”. След него смених много други, като “Praktica” е последният апарат.

Снимала съм и с “Hasselblad”. От първите апарати, които внесоха в България, само три бяха за БТА. А нашият главен редактор Георги Стоименов внесе 12 фотоапарата за 12 фоторепортери – чудо направи! “Hasselblad” е апаратът, който шведите хвърлиха от самолет в океана, за да направят своята реклама успешна. С едно тяло можеш да снимаш три вида материал. И вместо да влача три апарата, с един аз снимам цветен негатив, цветен диапозитив, черно-бяло. Снабди ни и с най-хубавите фотосветкавици.

Всичко ѝ е хубаво на нашата професия

само че влачиш тежки апаратури, ако искаш да имаш качествени снимки. Влачех огромна чанта, по-голяма от мен – само това ми тежеше. Но тогава не чувствах умора!

Фотографията се прави с любов. Ако те влече, ако ти е интересно, ако имаш виждане, това е само с любов!  

Според Теодора Чолакова – зам.-главен редактор на сп. „България”, Вашата втора голяма обич след темата за фолклора е тази за изкуството. Кои са „първите имена от сцената”, чиито портрети сте хванали в кадър?

Моят вкус към музиката, към театъра, към балета беше много по-специален. Не, че не съм снимала и друго. Но като че ли там хвърлих усилията си и имам много успешни попадения. Много известни личности съм снимала, с много от тях създадох трайни връзки. Една от тях скоро си отиде – Виолета Гиндева. Тя се отзоваваше с удоволствие, когато я виках на снимки.

Снимала съм и Таня Масалитинова, Катя Зехирева, Ванча Дойчева, Николай Гяуров, Георги Георгиев-Гец, Маргарита Арнаудова, Красимира Колдамова, Орлин Орлинов. Снимала съм почти всички поети и писатели, много творци и художници.

Сприятелявахме се с тях, те самите изявяваха желание да ги снимам и си харесваха снимките. Харесваха това, което правя.

Помагали ли сте на млади хора от сферата на фотографията и фотожурналистиката?

Докато работех в Централна станция на младите техници – там бях завеждащ отдел – обучавах млади кадри. Вече имах натрупан опит. Преподавах на ученици – от 9-годишни до 17-18. И оттам излязоха много добри деца, защото посвещаваха свободното си време на фотографията. Продължиха дори и след като поеха по свой собствен път и фотографията често се превръщаше в добър помощник в професията им.

Иванела ЩЕРЕВА