Градовете се променят. Улиците се заличават. Войната променя коренно лика на един град. А паметта понякога е единственото, което остава като доказателство за това, което е било преди.
Някъде измежду пукнатините на една фасада и празното пространство, където някога е имало сграда, историята оставя своите следи. Понякога те са видими за всеки минувач, а друг път остават скрити зад нови конструкции и модерни фасади. Затова Улрих Вюст използва фотоапарата като “разширение на своето око”. Градският пейзаж носи белезите на войната.
След нея градската среда се променя не само под натиска на разрушенията, но и вследствие на новите представи за това как трябва да изглежда един град.
Малък компактен фотоапарат с автоматичен фокус. С него Улрих Вюст търси документалната прецизност на следвоенна Източна Германия, чийто облик се променя. Занемарените сгради и неприветливите пространства, загубили връзката си с историческата тъкан, изграждат една неутрална картина, в която липсва нещо специално. Подобна е обстановката в изложбената зала в Софийската градска художествена галерия (СГХГ), където човек може да дочуе единствено шума на крилото на климатика.
Сред фотографиите на Магдебурската градска среда се пренасяме пред паметника “Работник и колхозничка” в Москва, “с който започват старите руски филми”, по думи на посетителка в галерията. Един познат силует е достатъчен, за да превърне безличния градски пейзаж в разпознаваем спомен. А за едно цяло поколение той е част от визуалната памет за едно отминало време.
Сградите се променят заедно с хората, които ги обитават, и с представите за това как трябва да изглеждат.
А през следвоенния период градската обстановка започва да прилича на всяка друга, наново изградена, но невинаги съобразена с първоначалния характер на средата.
Градските пейзажи, които изглеждат толкова неутрални.
Улрих Вюст
Геометричните форми и оголените бетонни повърхности са сред основните характеристики на новото за онова време строителство. Индивидуалността на сградите сякаш отсъства от градския пейзаж, а на тяхно място застава абсурдността, породена от немарливост. А масовото строителство кара обстановката да изглежда все по-отдалечена от това, което е била. Дори и от самият човек.
Новата градска среда уморява човека и се конфронтира с начина му на живот.
Улрих Вюст в репортаж за Галерията за съвременно изкуство в Лайпциг
Личното и интимното в контраст с непосредствената градска среда
Защото човекът съпреживява това, което вижда. Но е и поглед към града през призмата на историята. Сградите, фасадите и празните пространства се превръщат в своеобразни свидетели на времето, а чрез човешката следа се улавя това, което е останало от миналото. Картина на заспал пътник във влак дори може да предизвика вълнение в погледа на посетителите на галерията.
А на въпроса „Как се променя градската среда след Втората световна война?“ фотографиите на Улрих Вюст дават своеобразен отговор.
Те показват онова, което е останало през призмата на човешкото присъствие, но и това, което вече не можем да видим. А именно липсващото понякога разказва най-много за един град.
