Влизаш в час. Урокът е интересен, вали листопад, а навън е хладна есен…

Първи час – български. Втори – математика. Всъщност…това не е важно. Не те интересува. Скуката те обзема след първия звънец.

Приоритетите са други. Ти си имаш списък. Първи час – инстаграм. Втори – снапчат… Ти си добър ученик – ще останеш и след „часовете‘‘.

Тръгваш си. Пред входа на училището – падаш. Потъваш. Не можеш да излезеш. Никой не те чува. Никой не те вижда. Ти си долу.

 В заешката дупка.

Някой я е изкопал по време на часовете. Ти не си забелязал. Бил си прекалено въвлечен. Трети час – туитър. Четвърти – фейсбук.

Някъде ти бе попаднала информация за „безкрайното скролване без инструмент за спиране“. Ама… алгоритъмът бързо я спря. Това не е важно.

„Ринг, ринг“. Известие.

Вече няма значение къде си и как ще излезеш.

Отваряш телефона. Бързо написваш паролата. Тя е важна – там са всички тайни. Пардон! Часовете. Как беше… пети – тик ток.

Съобщение:  „Здравей! Тук съм…не ме пропускай“

Подател: Животът.

Вдигаш поглед. Училището е приключило. Есента си е отишла. Не си чул последния звънец. Не си видял как листата падат. Не си разбрал кога приятелят до теб е имал нужда да бъде чут.

Алгоритъмът ги е пропуснал.

Раз-два…

Успяваш да излезеш.

Отбелязан си като присъстващ. Без да си бил там…