Ако нужна е кръв,
господин Президент,
дайте вашата, хем
пак ще бъдете пръв!

„Дезертьорът“, 1954 г.

Борис Виан е една от най-ярките фигури в съвременния културен свят. Неговият кратък, но зашеметяващ 39-годишен житейски път обхваща различни сфери и засяга проблемите на XX век, като успява да „изтръгне сърцата“ на своите почитатели. От френската литературна сцена до американската музикална школа, Виан разгръща потенциала си безупречно.

Но – като всяка всестранно развита личност – Борис Виан, заедно с помощта на „приятеля“ си Върнън Съливан, не пренебрегва и провокативната страна на характера си.

В новия литературен свят името на Виан се използва като синоним на сатиричното, гротескното и дръзкото. Неговото творчество оставя отпечатък в съзнанието на читателя със своето характерно болезнено отразяване на реалността в живота и политиката, на социалната неправда и неравенство.

Като полимат, Борис Виан извървява успешен път като автор, музикант и бегло познато за широката аудитория – като журналист.

Публицистиката му във вестник Combat от 1948 година подчертава гражданската му ангажираност. В колони Liberty Rights Our Way (I) и (II) Виан открито критикува расовата дискриминация в Съединените щати, но и предупреждава за нейното присъствие в Европа. Той използва конкретни примери от музикалната и филмовата индустрия, за да покаже лицемерието на законодателните промени и дълбоко вкоренените предразсъдъци.

Друга важна част от журналистическото му наследство са Chronicles of the Liar, публикувани в Les Temps Modernes – издание, създадено от Жан-Пол Сартър и Симон дьо Бовоар. Макар формално да представляват абсурдни и „лъжливи“ хроники, те служат като остра сатира на културния живот и медиийните изяви в следвоенна Франция.

Виан разкрива своя непозната до момента страна с издаването на романа „Ще плюя върху вашите гробове“ от 1946 година. Годината, в която излиза и неговата най-известна творба – „Пяната на дните“. Първото заглавие е символ на вианската жажда за справедливост и е само началото на неговата строго застъпена гражданска позиция, нетипична за тогавашното  френско общество. В романа Виан пише историята на Лий Андерсън, чернокож мъж, чийто бял лик успява да го внедри в южняшка групичка и да отмъсти за линчувания си до смърт брат.

Друг повратен момент в кариерата на Борис Виан е антивоенната песен „Дезертьорът“. Тя излиза през 1954 година като противопоставяне срещу участие във войната в Индокитай. В нея лирическият говорител се обръща към френския президент Рене Коти в епистоларна форма, като заявява отказа си за участие във войната.

Поради отрицателния характер на песента, тя е забранена за излъчване по френските радиостанции до 1962 година.

Въпреки наложената от властите цензура, с времето „Дезертьорът“ се превръща в химн на бунта и правото на свободен избор.  

Борис Виан се утвърждава като фигура, чиято значимост надхвърля рамките на едно изкуство или професия. Творчеството му обединява гражданската му позиция – отразяване на лицемерния обществен морал. Вианската ирония и абсурд са най-доверените му съучастници в борбата с чуждите противоречия.

Но Виан плаща скъпо цената на смелостта си.

Отзвукът на „тълпата“ идва едва след смъртта му, а това е истинското доказателство за актуалността и силата на идеите му.