“Победа!”, “Това е България!”, “Ние сме бъдещето!” и множество подобни лозунги се чуваха от десетките хиляди граждани, излезли на вече изглежда победоносния протест срещу бюджета за 2026 г., който по-късно прерасна и в протест срещу правителството. 

Но поводът за гордост като че ли не е самият успех, а по-скоро броят на хората, които присъстваха на протестите. Кадрите от протестите бяха най-внушителни, тъй като в тях, освен лозунгите, се виждаха и самите многохилядни тълпи, които няколко пъти в продължение на часове блокираха “триъгълника на властта” между бул. “Дондуков” и пл. “Независимост”, както и други места в София като „Цариградско шосе“.

За много младежи това беше и първият протест и е разбираемо защо за тях броят на хората може би е бил по-големият повод за гордост – ако на първия ти протест се появи тълпа от сто хиляди съмишленици, е трудно да обърнеш внимание на друго.

И все пак – това наистина ли е победа?

Стана ясно, че “Бюджетът ще бъде оттеглен…”, но текстът със ситен шрифт отдолу все пак гласи “…съобщи лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов”.

Следващата новина съответно е “Цената на зоните за паркиране, както и размерът им, няма да се променят от догодина”, последвано от “…каза Делян Пеевски”.

Дори и след като се стигна до заветното “Правителството подаде оставка”, каква е различно спрямо предишните пъти през годините, когато това се случи, а именно – през 2021 и 2013 г.? 

Заглавията и тогава, и днес, са плащещо сходни:

• Бойко Борисов подаде оставката на кабинета – 2013 г.
• Бойко Борисов подаде оставка на кабинета без да отиде в парламента – 2021 г.

Този път заглавието беше различно: „Правителството на Росен Желязков подаде оставка„, но веднага след него отново се появи изказване на Борисов: „Настоях за тази оставка, за да не ни заличат.“

Какво ще дойде след тази „победа“?

Протестиращите получиха хеттрик в свалянето на Борисов от власт, но заглавията остават подобни, а словосъчетанията в тях са прокълнати да бъдат завинаги оцветени в познатия до болка патос на самозабравилите се властелини България. 

Дотук всичко написано звучи едновременно и песимистично, и апатично, а на моменти дори цинично с това колко омаловажава труда на новото поколение протестиращи. Фактът обаче е, че гражданското общество в България показа зъби и, въпреки съмненията от страна на властта, стигна опасно близо до това да я ухапе. 

Отличителното за настоящите протестиращи е, че те са част от друго поколение, за което протестирането е действие, което в себе си съдържа както самоцел, така и по-висше търсене на свобода. Поколението Z е достатъчно узряло, че да създаде връзката между Киркегоровите естетически и етически пътища.

Новото лице на протестите

За новите протестиращи е важно просто да присъстват на протеста, за да покажат, че са част от будните – с други думи да са част от тези, на които им пука. Те се забавляват и си правят снимки, радват се, че могат да се нарекат новите носители на промяната. Важно е да те да илюстрират своята индивидуалност, да покажат чия идея за протестен плакат е по-оригинална.

От друга страна присъствието им на протестите е шанс да се отърват от метафизичните окови на властта, които ограничават точно тези техни качества.

Тъй като протестирането само по себе си носи духа на социалната отговорност, то е възможност за неудовлетворените да използват гласа си, за да регулират демокрацията, която е в основата на всяка модерна цивилизация, в случая България.

Умората от политическото положение се усеща вече и от младите

С други думи, младите не търсят нещо конкретно – протестите им, излизането им от ехо камерата на дигиталните дискусии и излизането на площадите е резултат от крайния предел на умората от чуването на едно и също всеки ден.

В обществото се въртят едни и същи оплаквания за лицата на върха на властта и избори подир избори човек да вижда техните имена най-отгоре в класациите е утежняващо и има краен предел, след който вече има нужда от ответен удар. 

Ударът в случая беше много силен – той показа готовността на едно ново поколение избиратели да застанат зад думите си с действия. А за една клептокрация, претендираща да има демократични ценности, най-страшното е тълпа, която не просто говори страшно на затворени врати, а е готова да излезе на площада и да превърне заканите в реалност.

Добре е да има протестиращи, добре е те да показват своите зъби, важно е борбата никога да не спира, колкото и жестока и безплодна да ни се струва в момента.