10 ноември ноември е сакрална дата в българската история. Но днес, когато си спомняме за онзи знаменит Ноемврийски пленум на ЦК на БКП, си задаваме логичния въпрос – дали изминалите 35 години не показват промяна в общественото мислене.

Посрещаваме 35-годишнина на българската демокрация само часове след като станахме свидетели на прецедент пред Народния театър “Иван Вазов”. На 7 ноември недоволни от пиесата на Джон Малкович блокираха входа на първата ни сцена, тероризираха актьори и попречиха на закупилите си билет да влязат на премиерата. Накрая постановката беше играна пред празна зала, в която бяха успели да влязат само журналисти. “Предатели”, “антибългари”, “гавра с българската история” бяха само част от скандиранията. Реакцията не закъсня. Защитниците на спектакъла описаха ситуацията като „абсурдна“. Протестиращи, които не познават това, срещу което протестират; 35 години след прехода, все още вярваме в нуждата от цензура върху изкуството. И това „чудо“ се оказа „за три дни“, но пък повдигна въпроса – Преходът в България започнал ли е въобще?

Колебливият преход

Спори се по въпроса за началото на прехода в България. Някои историци приемат именно 10 ноември 1989 г. като вододел – защото тогава Централният комитет на БКП освобождава Тодор Живков от поста генерален секретар на партията. Други казват, че началото на прехода започва след премахването на чл. 1 (разпускане на БКП и ДС) от тогавашната конституция на България и желанието за свикване на Велико народно събрание за изготвяне на нова конституция. Трети са на мнение, че преходът все още не е започнал, а резултатът от “тихата революция” не е променил политическите устои в страната.

Думата “преход” няма еднакво значение за различните страни. На места е мирен, на други – кървав. Примерът с Хърватия и периода на разпада на Югославия и последвалите войни, ни показва разрастването на конфликта между страните, които допреди няколко години са били едно цяло. Въпросът, който ни изниква, е: „Заслужаваше ли си пролятата кръв”? Държавите от бивша Югославия продължават да говорят националистически, а президентът на Сърбия – Александър Вучич, наскоро спомена и за “единна сръбска държава”, което нажежава страстите. Положението с България е по-спокойно, поне на пръв поглед. Преходът в България доведе до членството ни в ЕС и НАТО, нещо което на други места продължава да е далечна цел. Не може да се отрече обаче, че руското влияние продължава да е обсъждана тема и до днес, което поставя друг основен въпрос – какво щеше да се случи, ако България беше станала част от СССР?

16-та Съветска република?

Тодор Живков и неговите принципи са ясни – има една държава с една партия (БКП), обвързана със СССР. Той излиза цели три пъти с предложението да обедини България със Съветския съюз. Затова България е наричана и „16-а съветска република“.

Целият процес бил държавна тайна, като само единици знаели за законопроекта, свързан с присъединяването на България към СССР. Политически ход или игра, а може би “политически кърлеж”, че предложението на другаря Живков към другаря Хрушчов съдържа само икономическо сътрудничество, което е напълно ясно на Съветския съюз. Използването на държавния суверенитет като разменна монета е недопустимо и би предизвикало остра полемика, бунтове и протести. Това било кристално ясно на първия в държавата. Точно заради това тихомълком се прокарва идеята за “сближаването”.

На 20 септември 1973 съветският лидер Леонид Брежнев прави традиционната си годишна визита в България и Живков му представя дълъг списък с икономически искания. Понеже Брежнев се бави с отговора, Живков пак вади предложението за „сближаване“. И играта на котка и мишка започва – България получава съветска помощ, макар „сближаването“ да не се превръща в нищо повече от политическа реторика.

Връчването на ордени, поканите от наша страна на съветските лидери и “лакейската” политика на държавата излага на опасност нашия суверенитет. Живков определя суверенитета с: “народа да има какво да яде и да пие, а добруването ще дойде само”. Един от най-известните лозунги продължава да кънти и до днес: „Любовта към Съветския съюз е висша форма на патриотизъм“. Общата история с Русия продължава, да се разпространява под формата на пропаганда. Времето след прехода можеше да е различно, ако политическата игра на Живков се бе осъществила. Може би щяхме да последваме съдбата на Югославия, а недоволството на народа да прерасне във война.

А сега накъде?

Абсурдът в политическата ситуация преди 10 ноември продължава и до днес, в различните сфери на живота. Нежеланието на политици и протестиращи да се види гледната точка на другите спрямо нас, спрямо образа на българина. Осмиването на образа на българина във фейлетона на Алеко Константинов “Бай Ганьо” не показва ли истинските желания на българина в следосвобожденска България? А „Балкански синдром“ от Станислав Стратиев, той също ли не трябва да се играе? За този парадокс говорим – българите да се самокритикуваме може, но, ако някой чужденец го направи, веднага го определяме като “враг”. Защо му е на Джон Малкович да идва в България, за да ни осмее?

Всеки носи патриотизма в себе си, но не трябва по този брутален начин да се отхвърля свободата на словото. Всеки може да прецени дали пиесата щеше да му хареса, а, ако не му се хареса да го изрази по културен начин . Гледането с критично око на нещата е признак за развитие, а пазарът на идеи е демократичен и това е чудесно. Ако изкуството, което е поле на свободно изразяване, се отхвърли, политическото ще вземе връх над общественото мнение, а последиците ще бъдат неприятни.