Говори се, че ако има две сигурни неща в този живот, то това са смъртта и данъците. Към този списък бих добавила и качеството на историята да се повтаря отново и отново.

Мнозинството протестиращи на 26.11 и и 01.12 са израснали с историите на родителите си от събитията на 18 ноември 1989 г. – датата на първия масов публичен протест срещу комунистическата власт в България. Ако някой е имал късмета близките му да са били особено настървени срещу тогавашния строй, и днес би могъл да се докосне до запазено парче плат от тапицерия на полицейска кола или стъкло от буркан на сирена. Родителите ни тогава не са били много по-възрастни, отколкото сме ние в момента. И се озоваваме в същата позиция 36 години по-късно…

Най-скорошното развитие по темата „Вън Пеевски, вън Борисов“, представена по по-политкоректния начин в медийното пространство като „Бюджет’2026“, е внасянето на вот на недоверие от ПП-ДБ, АПС и МЕЧ срещу кабинета на Росен Желязков. Въпреки че проекто-бюджет беше оттеглен непосредствено след последния мащабен протест на 1.12., основната формулирана причина за вота е „провал“ в икономическата политика на правителството. Привидна поредна победа за протестиращите – официалната причина за недоволството е оттеглена и идва време за същественото изкореняване на проблема.

„Народ, който не познава историята, е обречен да я повтори.“

Нека отново да обърнем поглед към събитията от 1989 г., които засега болезнено наподобяват сегашната политическа и икономическа картина. Факт е, че свалянето на комунистическия режим е действие, необходимо за просъществуването на демокрацията. След падането на Тодор Живков става явен тоталният разпад на икономиката, който включва огромния външен дълг, недостига на стоки и производство, оформят се първите независими медии, утвърждава се правото на протест, започва период на политически плурализъм. Все права, които днес приемаме за даденост.

Още един безспорен факт обаче е, че в годините, които следват разпада, икономическото положение в България изглежда по следния начин: хиляди предприятия се оказват неконкурентни, за седем години около 1 милион души губят работата си, индустрии като машиностроене, електроника и химия фалират, спестяванията на милиони хора се изпаряват, пенсиите намаляват драстично, левът се обезценява над 100 пъти, създават се силови групировки, появяват се първите олигарси. Социалното положение далеч не е по-„положително „розово“- поставя се началото на пълен демографски срив – в период от 30 години напускат близо 2 млн. души, главно млади и образовани хора, България се става една от най-бързо застаряващите нации, корупцията се превръща в постоянна практика, няма стабилни институции, правила и политическа култура.

„Преходът е болезнен, защото 45 години грешки не се поправят за една нощ“- Желю Желев, 1991 г., реч в Народното събрание

Тази съпоставка не представя комунистическия строй като „по-добър“, а цели да покаже, че резкият преход една система към друга при липсващи институции и системни проблеми винаги би донесъл разруха. При всичко казано досега, не е нужно детайлно описание на перспективите от внасянето на вота на недоверие и неприет държавен бюджет при навлизането в нова календарна година и валута. Със сигурност залозите не са толкова високи, колкото биха били при промяна на цял един управленчески строй, но това са само първите стъпки на цяло едно поколение, което е решено да преживее от първо лице разказите на майките и бащите си.

Днес най-вероятно родителите на младите протестиращи хора, гледайки репортажи от събитията или стоящи рамо до рамо с децата си по време на протестите, виждат нещо от себе си в тях. Виждат същата непримиримост с неправдата, същата амбиция за отстояване на правата, същата смелост. Важно е обаче да виждат и образованост, целенасоченост, ясно очертани очаквания с ясни представи последствията от тях за средствата, нужни за постигането им. Хубаво е да следваме примери, но още повече – да се учим от тях.