На 8 декември е ежегодният тест колко можем да понесем… И колко – да забравим.

На 8 декември студентите се превръщат в орда туристи, която се разпилява из България като конфети на Нова година. Едни се отправят към планинските курорти. Да, тези същите, които през годината са спокойни като лекция по философия в петък сутрин, но днес се превръщат в разярени party animals, които се раздават на дансинга, минимум една трета от тях са убедени, че могат да пеят, а още толкова призори не знаят къде са им обувките.

Други избират вилите — събират се 12 души, спят на 4 легла, и всички имат чувството, че са на „специално място“. Специално е да, най-вече, защото отоплението работи наполовина, а на следващия ден някой неизбежно търси къде са зарядното, портфейлът и достойнството му.

Всичко това би било чудесно, стига да не остава един въпрос, който висва във въздуха като миризмата на разлята ракия…

Какво всъщност празнуваме?

Официално — празникът на студентите.

Неофициално — празникът на алкохолната индустрия.

Честно казано, аз още не мога да проумея логиката:

„Да се напием до точката, в която забравяме собственото си име.“

Студентите харчат пари, които нямат, за неща, които не помнят, с хора, които после тагват в снимки, от които се срамуват. Но това е традиция. А традициите не се пипат — дори, когато звучат като сценарий за комедия на абсурда. Въпреки всичко, може би точно в това е чарът.

8 декември е денят, в който младостта казва:

 „Ех, животе, пак ще ме боли глава утре, но днес поне ще си мисля, че съм безсмъртен.“

Може да няма много смисъл в напиването до безпаметност и харченето на пари за пълни глупости… Но, като гледаш усмивките, историите и епичните моменти (поне тези, които не са цензурирани), си даваш сметка – това е празник, който студентите не просто празнуват — те го преживяват.

Дори и аз понякога се чудя дали проблемът е в тях… или в мен

Така, след всичките шумни нощи, пиянски истории и съмнителни снимки, идва утрото на 9 декември — истинският ,,купон”. Тогава студентите се събуждат като герои от филм за оцеляване: с неистова жажда за вода, спомени на пауза и обещанието „Догодина по-спокойно“… което, разбира се, никога не се спазва.

Но може би именно в това е красотата на студентството, да правиш грешки, да се смееш на глупостите си и да трупаш моменти, които после да разказваш с лека носталгия и много смях. Защото един ден студентският празник няма да бъде повод за мигрена, а причина да си кажеш:

„Ех, хубави времена бяха… макар и да не помня половината!“