В днешно време една публикация във „Фейсбук“ е достатъчна, за да подпали онлайн дискусии, които продължават да се нищят със седмици. Всеки бърза да допринесе с компетентното си (или пък не чак толкова) мнение по темата и ако е възможно – поне за кратък момент да се превърне в герой на виртуалната агора. Съвсем наскоро социалната мрежа отново се превърна в арена за ожесточени словесни битки, като този път провокацията дойде от страна на писателя Милен Русков.

Русков е сред българските автори, които обикновено странят от светлината на прожекторите – рядко дава интервюта, почти няма медийни изяви, не е особено активен и в социалните мрежи. Може би именно заради това скорошната му публикация във „Фейсбук“ предизвика чак толкова широка обществена реакция. В жлъчното си изказване, свързано с приема на България в еврозоната, писателят нарича политиците от ЕС „натрапници“, „нахали“ и „гадни колониалисти, дошли тука да превземат страната ми“. Отправя и призив към тях: „Абе я се разкарайте, евроидиоти! Англичаните са умни хора, чупиха ги тия навреме!“. Черешката на тортата Русков поставя със следния коментар: „А освен това си скапан русофобски глупак. С такива като теб се разговаря само през мерника на картечницата“.

Съвсем естествено, позицията на Милен Русков разедини „Фейсбук“ потребителите и всеки побърза да се обяви ЗА или ПРОТИВ писателя. Сред най-разпространените аргументи на защитниците на Русков е, че всеки има правото да изказва мнението си свободно, дори и то да не съвпада с общоприетото. В дадената ситуация обаче проблемът не е толкова в самата позиция на автора на „Възвишение“, а в начина, по който тя е заявена.

Свобода на словото или език на омразата?

Агресията сред обществото ни е предостатъчна – почти ежедневно слушаме по новините за деца, убивани от деца, за случаи на домашен тормоз и т.н. Подобни крайни коментари като „С такива като теб се разговаря само през мерника на картечницата“, изречени от хора, които се ползват с авторитет сред обществото, само подхранват агресията и я превръщат в нещо нормално. Това не е свобода на словото, а език на омразата, който не бива да се толерира или подкрепя. Думите не са нещо, което просто хвърляш в пространството. Те носят последствия, а написаното (макар и във „Фейсбук“) остава. Русков, като човек на словото, би трябвало да го знае най-добре.

Сред най-сериозните проблеми на съвремието ни са липсата на диалог между хората с различни убеждения, радикализацията на позициите, загубата на нюансите между черното и бялото. На този фон едно подобно импулсивно споделяне на лично мнение в социалните мрежи е, меко казано, неподходящо. Най-точното определение за изказването на Милен Русков не е „скандално“ или „провокативно“, а просто… разочароващо. Разочароващо е колко грубо, невъздържано и емоционално е изявил позицията си същият човек, написал едни от най-вълнуващите и проникновени съвременни български романи. Разочароващо е как той самият не осъзнава (или пък по-лошо – осъзнава), че думите имат сила и водят към действия. 

Трябва ли да разделяме твореца от изкуството му?

Ситуацията с Милен Русков ни препраща и към един от вечните въпроси – трябва ли да разделяме твореца от изкуството му. Трябва ли сега да изхвърлим книгите му от дома си? Позволено ли е да харесваме романите му, без да подкрепяме политическите му възгледи?

Историята познава изобилие от велики артисти, които не са били никак идеални в морално отношение. Да вземем като пример Пикасо. Той често е определян като гений, а приносът му за развитието на изобразителното изкуство е безспорен. Паралелно с това обаче той е бил открит сексист и се е държал отвратително с някои от жените в живота си. Известна е репликата му: „Има само два типа жени: богини и изтривалки за крака“. Означава ли това, че трябва да заклеймим творчеството му като недостойно за уважение? Не съвсем. Можем едновременно да харесваме картините му и да не одобряваме личните му възгледи – това не са две взаимно изключващи се неща. Смятам, че това важи и в случая на Милен Русков, чийто най-голям „грях“, в крайна сметка, е една необмислена публикация във „Фейсбук“.

Самотата на „Фейсбук“-хейтъра

Тази „Фейсбук“-сага до голяма степен затихна с още една публикация на Русков, в която той споделя, че ничие мнение не го интересува, защото вече се намира в късната фаза на живота, състояща се само от „самота, отегчение, безперспективност и мизантропия“. Писателят допълва:

Молете се Богу да не попадате никога в такава фаза. Това ще ви разкаже играта!

Тези думи, разбира се, не оправдават Русков, който явно не смята, че е сбъркал някъде, но правят позицията, от която изхожда, малко по-разбираема. Най-вероятно той е поредният човек, един от хилядите, които в своето безсилие и самота, решават да излеят целия си насъбран гняв във „Фейсбук“ публикация или коментар, като се надяват така да приспят комплексите си, да получат бърза доза допамин или пък може би да намерят разбиране от някой непознат в интернет пространството.

Интересно е, че Милен Русков избра точно този момент да изяви гражданската си позиция – едва няколко дни след като започнаха снимките на екранизацията по романа му „Чамкория“. Не е изключена и възможността всичко да е просто много лоша ПР стратегия, която да накара повече хора да потърсят книгата.

Във всеки случай подобни (мини)скандали вълнуват обществото ни доста повече от необходимото. Докато затъваме в дребнотемието и в споровете, които се водят само във „Фейсбук“ и никъде другаде, сякаш ни убягват по-важните, по-генералните проблеми в „така наречената ни държава“, както би се изразил бай Славе от „Чамкория“.