Всяка седмица България губи около 10 души на пътищата, а статистиката ни поставя на второ място в Европейския съюз (ЕС) по смъртност при пътни инциденти. През последните години парламентът прие редица промени в законодателството, поставиха се стотици нови камери за контрол на скоростта, а глобите се увеличиха значително. Въпреки всички тези мерки, резултатът остава непроменен. Проблемът явно не се крие в липсата на правила и наказания, а в начина, по който цялата система функционира или по-точно – не успява да функционира ефективно.

Трагедиите, които се повтарят

През октомври 2025 година годишен младеж получава шофьорска книжка и решава да отпразнува събитието с приятели на морето. Пътуването към Созопол се превръща в кошмар, когато той развива скорост около 160-180 км/ч на крайбрежен път. Ударът отнема живота му заедно с тези на двама негови съученици. Семействата остават съкрушени, а обществото отново започва да задава познатите въпроси за това защо на начинаещи шофьори се позволява достъп до автомобили с такава мощност.

Само няколко месеца по-рано, през юли в Разград, трима мъже седят спокойно пред заведение, когато техният живот внезапно приключва. 19-годишен водач изпреварва друг автомобил с висока скорост, губи контрол над колата си и се забива в масите, където седят клиентите. Тримата загинали са на възраст между 58 и 64 г., а близките им впоследствие организират протести пред съда, защото младежът е пуснат под домашен арест.

През май в Пловдив двама приятели на 20 години се връщат в ранните сутрешни часове след купон, автомобилът им се движи със скорост 175 км/ч по градски булевард. Колата се разкъсва при удара в дървета и двамата младежи загиват на място. При разследването се разкрива, че шофьорът има 16 регистрирани нарушения за трите години, откакто притежава книжка, а баща му работи в „Пътна полиция“, което предизвика допълнителни въпроси за това дали контролът се прилага еднакво за всички. Имената и датите се променят, но сценарият остава същият, а всяка такава трагедия оставя след себе си семейства в траур и общество, което се пита докога ще продължава този порочен кръг.

Когато законите не водят до промяна

През лятото на 2025 г. българският парламент прие поредния пакет от промени в Закона за движението по пътищата. Новите разпоредби включваха въвеждане на системи за измерване на средна скорост, значително увеличение на глобите за различни нарушения, възможност общините да инсталират камери за контрол и да получават част от събраните приходи, както и конфискация на автомобили при установено шофиране с високи нива на алкохол в кръвта.

Всички тези мерки звучат разумно на хартия, но статистиката показва, че реалният ефект върху пътната безопасност остава минимален. България продължава да заема второто място в ЕС по брой смъртни случаи на милион жители. Рискът да загинеш при пътен инцидент у нас е приблизително 4 пъти по-висок в сравнение със страни като Швеция или Дания, които имат най-добри показатели в Европа.

Един от основните проблеми е начинът, по който се извършва контролът. Хиляди шофьори всяка година отказват да се подложат на тестове за алкохол и наркотици, което според закона трябва да води до сериозни последствия, но в практиката често остава без реални санкции. Резултатите от кръвните проби, които се изпращат в лабораториите, закъсняват с месеци, което прави наказателното производство бавно и неефективно. Съдилищата често налагат символични наказания, които не възпират други потенциални нарушители, а рецидивисти с множество нарушения продължават да шофират, защото системата не успява да ги спре навреме.

Разговорът за инфраструктурата, който липсва

Публичната дискусия около пътната безопасност се фокусира главно върху джигитите зад волана, върху младите шофьори, които не осъзнават рисковете. Това наистина е сериозен проблем, който не бива да се подценява, но той представлява само една част от много по-голямата картина, която често остава в сянка. Експертите по пътна безопасност непрекъснато обръщат внимание на факта, че около четири от всеки десет тежки катастрофи в България са пряко свързани с лошото състояние на пътната инфраструктура, но тази тема рядко се обсъжда в медиите или от страна на институциите. Много участъци от българските пътища нямат предпазни огради на места, където те са необходими. Настилките на голяма част от пътищата са в плачевно състояние. Маркировките по пътищата са изтрити на много места, което прави движението опасно през нощта, когато видимостта е ограничена. Системите за отводняване на много пътища не функционират правилно. Всички тези проблеми изискват значителни инвестиции и цялостна стратегия за подобряване на инфраструктурата.

Разпокъсаната система без координация

Има друг дълбок проблем в българската пътна безопасност, който рядко излиза на светло в публичното пространство, а именно институционалната разпокъсаност и липсата на координация. Министерството на вътрешните работи води една статистика за пътните инциденти, Министерството на здравеопазването – друга, базирана на данните от болниците и спешните центрове, и двете статистики често не съвпадат една с друга, което създава объркване и затруднява анализа на ситуацията. Агенцията за пътна инфраструктура, Пътната полиция и общините работят разединени, без ясна координация и обща стратегия.

Гражданите обаче не мълчат пред този институционален хаос. Семействата на жертвите от пътни инциденти създадоха организации като „Ангели на пътя“ и организират протести и петиции, в които искат реални промени и справедливост. Осемнадесетгодишен българин създава интерактивна карта, на която нанася хиляди катастрофи, използвайки информацията, която Министерството на вътрешните работи публикува. Неговият проект „Черен път“ показва къде точно се случват най-много инциденти. Гражданите искат прозрачност в работата на институциите, искат да виждат конкретни резултати от приетите мерки и искат да знаят, че системата наистина работи за тяхната безопасност, а не просто създава илюзията за действие.

Какво трябва да се промени наистина?

Пътната безопасност не може да се постигне с една единствена мярка или с приемането на поредния закон, защото това е комплексна система, която изисква координирани усилия на множество нива и продължителна ангажираност. Добрата пътна инфраструктура е проектирана така, че да прощава човешките грешки и да минимизира последствията от тях, вместо да превръща всяка грешка в потенциална смъртна присъда.

Ефективният контрол означава, че правилата се прилагат последователно и справедливо спрямо всички участници в движението. Това изисква инвестиция в модерни лаборатории, които могат да обработват пробите бързо, така че наказателните производства да не се проточват. Изисква и съдебна система, която налага наказания, които действително възпират потенциалните нарушители, защото когато някой причини смъртта на други хора заради безотговорно поведение зад волана, последствията трябва да бъдат реални, бързи и осезаеми за всички. Образованието на младите шофьори и въвеждането на разумни ограничения за начинаещите също са ключова част от решението на проблема. Целта на тези мерки не е да се наказват младите хора или да им се ограничава свободата, а да се даде възможност за постепенно натрупване на опит в по-контролирани условия, без смъртоносни рискове за самите тях и за околните.