Защо в епоха, в която информацията е на върха на пръстите ни, а технологиите ни свързват непрекъснато, толкова много хора копнеят да се върнат назад? Отговорът може да е по-тревожен, отколкото си мислим. Носталгията вече не е просто приятно чувство към миналото – тя се превръща в религия, която ни обещава спасение от непосилната тежест на съвременността.

Камбаната бие в полунощ. В дълги редици пред църквата са наредени вярващите, които се кръстят и мълчаливо отправят молитва към Бог. Пламъкът на свещите се поклаща от вятъра едва забележимо. Пазят искрите с дланите си. Не ги плаши фактът, че може да се изгорят. Думата „вяра“ може би обрисува подобна цветна картина в съзнанието. Религията понякога се изповядва само формално, без човек да вярва в идеите ѝ, нещо особено актуално в секуларното общество. Ритуалите се изпълняват по инерция, защото така трябва, без религията да се изповядва наистина. Вярата за сметка на това е нещо различно, тя няма социална функция, тя е нещо лично- изисква само едно от човека.

Доверие.

Вярата изисква да може да се довериш достатъчно на определена идеология, религия или човек, че да може да игнорираш несъответствията или недостатъците. В Библията често има абзаци, описващи брутални убийства, макар и самата религия да проповядва любов. Това противоречие се преодолява чрез вярата- Бог знае какво прави, Бог има план за всичко, Бог наказва неверните, грешниците и т.н. Или идеологии като фашизма, които твърдят, че някои не заслужават да живеят и това се оправдава от тези, които вярват сляпо. Чрез тази сляпа вяра хората се опитват да открият утеха от тежестта на реалността. Търсят обяснения за случващото се и за света, който ги заобикаля, защото реалността е прекалено тежка, за да бъде посрещната лице в лице. Днес откритията се случват ежедневно. Учените откриват нов вид буболечка или пък успяват да върнат някой изчезнал бозайник. Археолозите пък попадат на исторически монументи, разкриващи тайните на миналото. Информацията е на върха на пръстите ни- непрекъснато изникват новини за убийства, за отвличания, катастрофи и т.н. Социалните мрежи доставят непрестанен достъп и човек никога не се “изключва” истински. В настоящето няма време за покой и за обработката на информация. Религията не е източникът на комфорт какъвто е била до скоро. Идеологиите не са начин на живот и обяснение за случващото се като в миналото. Дори общуването поради постоянната свързаност губи искреността си. Къде е утехата? 

Когато хората не могат да открият покой в настоящето, те се обръщат назад във времето. Към миналото.

Под формата на религиозен ритуал хората се опитват да открият отпечатъците на това, което са преживели във всеки ъгъл на света. Опитват се да открият познатото в непознатия свят, затова те прибягват към носталгията. Носталгията е новата религия, която носи своите собствени изисквания, очаквания и необходимостта да се правят компромиси с определени аспекти. Създават нови църкви под формата на кино зали, където непрекъснато излизат римейкове и продължения на стари филми. Тези адаптации, благодарение на щедрите „дарения“ на своите последователи подобряват рекордите в бокс офисите и получават множество награди. Те са просто празно ехо. Едно бягство от празнотата на живота и непрестанната информационна вълна. Те са опит за възкресение на отдавна загинала творба и чувствата, които тя е пораждала. В това се крие опасността на тази нова религия- спомените не могат да бъдат преживени повторно. Колкото повече човек се опитва да пресъздаде своето минало, толкова повече то губи смисъл. Чувствата се превръщат в навик. Действията са автоматични и съществуването продължава някак наизуст. Това води до стагнация, до парализа, която не позволява на настоящето да се докосне истински до съзнанието на човека. Дори не помага в бягството от настоящето.

Във „Времеубежище„, героите имат нереални спомени за своята младост. Тя е такава, за каквато те са копнели, а не каквато са изживели. Те забравят недостатъците на миналото и по този начин го идеализират. Когато настъпва миг на трудност се обръщат отново към него и прекарват дните си затворени в храмове на нереалните спомени. Боят се да прекрачат границата към настоящето. Първоначално „времеубежището“ е предлагано основно за възрастните към края на живота, които заслужават да прекарат последните си дни в комфорт. Възрастовата граница пада все по-надолу. Появява се и идеята за завръщане в период, в който хората не са живели, а познават само от разкази. Този живот не е истински. Всичко е нагласено. Всичко е фалшиво. Колкото и да се опитва доктор Августин да го поддържа, то никога няма да има реална стойност. Така героите се превръщат в поклонници на тяхна идея.

Фалшив бог, който си мисли, че може да си играе с времето.

Носталгията контролира животите на героите във „Времеубежище“ при това до екстремна степен. В реалния живот идеализацията на миналото не носи същите последици. Например в „Ла ла ленд“, един филм изграден изцяло на базата на носталгията към славните години на Холивуд, подходът е по-оптимистичен. Себ се опитва да върне стария джаз, който той обожава. Но той остарява- неговото време вече е отминало и той няма място в настоящето. Трябва да се адаптира, но промяната е плашеща. Същото е и с връзката му с Мия. Връзката им е като насън- идеализирана до такава степен, че тя дори не изглежда реална. Безкористната му вяра в по-доброто минало води до стагнация в настоящето. Себ не желае да модернизира изкуството си. Отказва да направи необходимите компромиси за Мия. По този начин ѝ пречи да се развива. И двамата стават пленници на спомените си, на несбъднатите си мечти.

За да избягат от този кръговрат, те се разделят. Продължавайки по отделните си пътища, те постигат целите си. Не позволяват на миналото, на копнежа изцяло да контролира животите им. Промяната прониква, но те до известна степен все още са заклещени в този сценарий, “а можеше да бъде”. Сигурно има немалко хора, които живеят в подобно лимбо между това, което е било и това, което е. Но тяхната религия продължава да бъде носталгията. Да, настоящето нахлува в животите им, но те все още се опитват да се държат за аспекти на миналото си- Себ използва дизайна за лого на Мия, тя не може да не посети бара. Двамата не могат да не си представят своето неосъществило се бъдеще заедно.

Не всички позволяват този контрол.

Не всички търсят убежище назад във времето.

Не всички изповядват тази религия. Някои хора са способни да си припомнят щастието, което са изпитали, без да вярват сляпо, че непременно животът е бил по-добър тогава. В „Бъди до мен“ група момчета разбира, че в гората има труп. Решават, че трябва да го открият на всяка цена, за да бъдат признати за герои на града. Те са само на дванадесет, но въпреки това те събират провизии в раниците си и тръгват на това „приключение“. Момчетата имат сериозни проблеми- нестабилни семейства,някои са привлекли вниманието на побойници. Всички изпитват този страх от настъпващите промени, идващи с порастването. Но в тези мигове, прекарани заедно, се забавляват истински. Така се наслаждават, че дори забравят за какво точно са тръгнали.

Всичко се променя, когато откриват трупа.

Години по-късно едно от момчетата -Гордън- се опитва да напише книга за тази случка. Той признава, че в детството си е изпитал страх и несигурност, но сякаш животът е бил по-истински тогава. Никога повече няма да има приятели каквито е имал тогава. Но това не означава, че той иска да се върне назад. Миналото не е олтарът, на който той се моли. Той има друга вяра- в настоящето.

Завръщане в настоящето

Все повече млади хора се опитват да направят така наречения “детокс” от технология. Опитват се да се върнат в настоящето и да живеят ден за ден, вместо да се подчиняват на настъпилата ера на непрестанен копнеж към нещо, което те самите дори не са изпитвали. В лицето на носталгията, те казват с пълно гърло “Не!”. Само в настоящето човек може да открие истинския смисъл на съществуването, а именно да изпита нещо ново, а не да чуе просто ехото на нечие сърце от миналото.

Носталгията често запълва празнината, създадена от реалността на бързоразвиващия се свят. Все по-лесно може да се увлечеш в миналото, но когато човек пренебрегне настоящето си, той се обрича на стагнация. За да живее истински, трябва да приеме живота такъв какъвто е, без да го идеализира, и да се опитва да открие утеха в своето настояще.