Всички познават Альоша. Пловдивската гранитна статуя се извисява над Града под тепетата вече повече от 60 години. Мненията за него за противоречиви, но това не е от значение за този фоторепортаж/фоторазказ, който ще покаже по-интересни и не толкова познати статуи в града. 

Статуята на Филип Македонски

Паметникът на Филип II Македонски е открит през 2004 г. на пл. „Джумаята“ (сега пл. „Римски стадион“). Статуята е дело на скулптора Кирил Найденов. В последствие, поради проект за обновяване на Римския стадион, паметникът е преместен на ул. „Филип Македонски“, срещу сградата на Общински съвет Пловдив.

Филип II Македонски е цар на древна Македония от 359 г. пр. Хр. до смъртта си през 336 г. пр. Хр. 

Филип II е един от най-забележителните владетели на древна Македония. Той е баща на Александър Велики и Филип III Аридей.

Момотаро от Окаяма

Статуята се намира в градината „Цар Симеон“, в центъра на града. Подарък от японския град Окаяма по случай 20 години от побратимяването на двата града.

Момотаро (буквално „Прасковено момче“) е популярен герой в японския фолклор. Името му означава „Прасковен Таро“, често срещано мъжко японско име, но често се превежда като „Прасковено момче“.

Историята на побратимяването между Пловдив и Окаяма е с на повече от 50 години. През 1972 година двата града сключват споразумение за побратимяване, което дава своите плодове вече почти 4 десетилетия. Окаяма е град с над 700 000 жители и е столица на префектура Окаяма в регион Чугоку на най – големия японски остров – Хоншу.

Паметникът на Гюро Михайлов

Гюро Михайлов е български войник, редник от трета рота на Пловдивската дружина. Той загива по време на пожар, при изпълнение на служебния си дълг, на 25 декември 1880 г. 

18–годишният Гюро е часови в караула, който охранява банката в Пловдив. Постът на Гюро Михайлов е пред касата на третия етаж. По това време градът бил център на Източна Румелия и в сградата се съхранявали много важни документи и пари. Там е бил щабът на милицията и жандармерията, затова имало денонощна охрана от петима войници. В 11 часа вечерта на първия етаж на банката избухва пожар. Дежурните едва успяват да спасят касата на Първа дружина, архивите на Втора и двете бойни знамена. 

Пожарът бързо се разраства и всички, освен Гюро Михайлов, напускат горящата сграда. Счетоводителят на щаба Иван Костов прави опит да го спаси, като се качва до стаята и му казва веднага да излиза. Тогава Гюро Михайлов насочва щика на пушката си срещу него и отказва. 

Михайлов остава на поста си въпреки пожара, в съответствие с чл. 115 от Устава за гарнизонна и караулна служба, приет през 1879 година. В случая единственият, който може да промени заповедта, е началникът на караулното отделение – Никола Костадинов. За да спаси часовия, той се отправя към него, но тогава подът на горящата сграда се пропуква и в пламъците падат Гюро Михайлов, Никола Костадинов и още трима войници, които се опитвали да им помогнат – Илия Кръстев, Костадин Аргиров и Митю Петков. В тяхна чест Иван Вазов пише стихотворението си „При гробът“.

Скулптурата на Мильо

Рожденото му име е Михаил Димитров Тодоров е един от най-известните шегаджии (зевзеци) под тепетата. По-известен с прякора си Мильо Лудия, днес е запомнен с лудостта и добродушието си. 

Градските легенди не са единодушни за причината за изгубването на разсъдъка му. Някои твърдят, че бил прекалено умен и говорел няколко езика, но полудял от прекаленото четене на книги. Може би по-достоверна е другата версия – че заболява от менингит в детска възраст и това довежда до забавеното му умствено развитие.

Носят се легенди за мъжката му надареност и не са малко историите, които разказват за начините, по които не само мъжете, но и дамите, са се опитвали да се уверят в това. Бил познайник на всички по Главната, където често се закачал с младите девойки и небрежно им подвиквал. Разбира се, не всички се отнасяли добронамерено с него и понякога ставал обект и на лоши шеги.

Заради колоритността му, най-големите художници в Града под тепетата са го рисували – Йоан Левиев, Златю Бояджиев, Христо Стефанов. С една от снимките, на които е запечатан Мильо, фотографът участва във фотоизложба. Мильо попада и в кадър по време на снимките на „Време разделно”.

Знае се, че умира в бедност  поради разболяване от грип. Парите за паметника му са дарени от Георги Лазаров, лекар, работил дълги години в САЩ. Скулптурата е дело на майстора Данко Данев. Мястото избират, защото Мильо често е седял точно там, на стълбището, и наблюдавал минувачите. 

Цанко Лавренов

Паметникът на известния български художник Цанко Лавренов се намира в Стария град, до входа на библиотеката на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство – Пловдив.

Цанко Лавренов е роден на 24 ноември 1896 г. в Пловдив. Завършва Френски колеж в Пловдив и частно художествено училище във Виена. През 1925 г. пътува до Италия да се запознае с изкуството на италианските художници. Пребивава и в манастирите на Атон, където навлиза надълбоко в света на старобългарското и византийско изкуство. През 1963 г. е удостоен със званието „Народен художник“.

Цанко Лавренов е инициатор на битката за спасяването на старинната част на Пловдив. Основна тема на творчеството му са старите градове и манастири, като изключително място в него заемат пейзажите и композициите от Пловдив. Цанко Лавренов твори и в областта на графиката – известни са неговите 12 „пловдивски пощенски карти гравюри“.

Лавренов живее в Пловдив до 1940 г., след това се установява в София. Умира на 16 декември 1978 г. в София. Художествената Гимназия в Пловдив носи неговото име.

Сашо Сладура

Александър Николов е роден на 15 септември 1917 година в Плевен. Той е български джазов музикант, по-известен с прякора си – Сашо Сладура. Александър завършва италианско училище в Пловдив, френския колеж в Пловдив „Сен Августин“ и след това учи музика в консерваторията в Прага.

След завръщането си в България и след разформироването на Царския симфоничен оркестър, той започва да свири като солист цигулар в оркестъра на ресторант „България“. Там той става любимец на публиката и заради веселия си и шеговит нрав получава прякора Сашо Сладура. 

Липсват голям брой данни за живота му поради унищожаване на информацията за него от комунистическия режим в България. Говори се, че е обичал да разказва вицове за Вълко Червенков.

На 15 септември 1961 г., със заповед № 234 на Мирчо Спасов, Александър Николов е изпратен в трудовия концентрационен лагер край Ловеч. Там оцелява само 11 дни. След побои, малтретиране, унижения и подигравки е убит на 44-годишна възраст. 

Мечката от Градската

И за финал… Ами… просто Мечката от Градската.