Хорото им постепенно се забързваше. Ризите им се вееха и завъртаха въздуха в бяла вихрушка, косите им се виеха като змии с лъщящи кожи. От силния устрем на жените хорото заприлича на магичен въртоп, който засмукваше всичко – небето, земята, водата, дърветата…

Те са хората от Бусинци, известни със своята керамика, любов, внимание и отношение към глината. „Толкова първична сила, красота и простота имало в бусинската керамика, че отварялa и сърца, и врати.“ Именно тази нейна сила се разкрива пред читателя в границите на романа, за да покаже почитта към един занаят, за да разкаже историята както на глинените съдове, така и на душите и ръцете, които стоят зад тях.

Направени сме не от думи, а от кал. Шепа от калта ако дадеш на някого, всичко си му дал. Ако той ти върне от калта сърце, значи всичко имаш.

 „Романът взема необработената пръст на легендата и я завърта на писателския чарк, за да извае история, която се лее като вода и пречиства като огън.“ Той събира в себе си разкази за любовта, прошката и утехата, болката, смелостта и мъдростта, връща стрелките на часовника, както и откъснатите месеци и години от календара, за да пренесе читателя в едно друго време, в един друг свят. Там, където земята е извор не само за занаятчиите, но и за всички онези, които искат да бъдат по-близо до останалите, по-близо до себе си.

„Тя е Жара – с име, родено от светлината на огъня, и нрав на буен планински поток. Той е Велико – майстор грънчар по наследство и по сърце, който диша с глината и живее за чарка. Срещата им е като досег на пламъка с полъх – въздухът може да разгори искрата също толкова лесно, колкото и да я накара да изтлее.“ Какво се случва, когато огънят се докосне до отдавна изстинала душа, когато един неукротим нрав се появи, за да обърне целия свят на човек, отдавна стъпил на земята, човек, мислещ си, че е покорил този елемент?

Глина в ръцете му, огън в сърцето му, дъх в гърдите му – това бе Жара за Велико. Све ѝ бе той, вече в едно дишаха.

Точката, в която се пресичат една стихия и нейният повелител – момент на катарзис, хаос и разруха, който в същото време носи непознат и за двамата покой. Миг, в който две души седят в центъра на вселената и крепят цялата ѝ всеобхватност на раменете си, забравили времето, в което живеят, отговорностите, които носят, застинали и опиянени. „Но когато на пътя ѝ се изправя ориста на цялото село, любовта им неволно се превръща в цяр за общата болка. Велико знае, че от пръстите му може да излезе онова, което ще откупи свободата на бусинските майстори. Но не подозира, че глината в сърцето му ще подпечата Жара като своя.“

Двамата се срещат сред вихър от събития, сред низ от съдби, направляващи битът на българи, живеещи във време на робство. Бусинците, живеещи в магията на днешния ден, носещи тежестта на миналото, традициите и легендите, се опитват да запазят своята идентичност, да предадат своята история на бъдещите поколения. Тяхното средство – това е глината, която не само позволява да бъде манипулирана, така че чрез формата си да разказва за своя създател, но и поема в себе си духа му, енергията на бита му, силата на традициите, с които той е израснал.

Мисълта води ръката ти, но тя се пълни от две места: от окото и от сърцето. В твоя и в моя занаят колкото повече си видял с очите си и колкото повече си сложил в сърцето си, толкова повече умееш. Събирай свят и хора и чудесата сами ще излязат от ръцете ти!

Историята се лее като песен и толкова убедително рисува героите, че те оживяват в ума на читателя. За кратък отрязък от време той е не просто човек с книга в ръка, а жител на Бусинци, който има възможност да наблюдава и да чувства заедно с останалите. В едно парче от безкрайността пред него се разгръщат съдбите на една общност с нейните грехове, радости и неволи. Освен преживяванията на героите обаче той има възможност да се потопи в обстановката, като се стопли на огнището в студените дни или се зареди от жаркото слънце в летните такива, като се любува на синьото небе и бистротата на потока, като се радва на аромата на билките и усещането, което носи тревата в гората.

„Четейки, ти лекуваш със Зевна и бягаш из ливадите с Жара, въртиш колото с Велико и покарваш овцете със Зария. Страдаш с Арсо, молиш се с Боя, надяваш се с Манасия и чакаш заедно с Ерина. Играеш хоро със самодивите.“

Множество уроци са събрани и поставени между две корици, толкова любов и уважение към българщината, толкова мисъл и отношение към миналото и онова, което то ни дава. Това е една книга, която ни позволява не само да се доближим до корените си, но и да разберем и усетим тяхната сила, възможностите, които тази среща създава за нас, както и надеждата, която се ражда в този миг.

От утеха се ражда светът и човекът роден от утеха, а не от любов, е. Самата любов е утеха и утехата също е любов, ала тя е и повече. Утешаваме, когато лекуваме. Лекуваме, за да спасим. Спасяваме, защото обичаме. Обичаме, защото има какво да дадем. Даваме, защото сме дарени с повече живот.

Авторът на книга е Виктория Бешлийска, нейното вдъхновение се крие в посещение на музей за керамика, работата по книгата е свързана с дружба с бусински грънчар, а емоцията в нея се постига чрез внимание към всеки детайл и прецизност при избора на всяка дума. Цялостното усещане, което тази книга носи е за прибиране при баба. Едно пространство, в което времето спира, миг, който винаги се усеща топъл и уютен, дом в най-искреното определение на понятието.

„Създадена от огъня на думите и пръстта на историята, „Глина“ е книга за любовта като съзидание и наказание. За ревността като проклятие. За мистичната сила на един майстор, който ведно с глината вае съдбата си.“

Глината за него правеше онова, което и водата не можеше – вадеше бесовете, укротяваше сърцето му, лекуваше го. Затова откъсна парче, тежко като напоена пчелна пита, премеси го няколко пъти и седна на чарка. Ръцете му трепереха неистово, Велико ги протегна напред, сякаш за да види колко голямо бе това, което трябваше да излезе от тях. После ги потопи една подир друга в паницата с вода и завъртя колото с левия си крак. Дланите му се допряха около калното кълбо и влагата ги пое с разтушаващата си сила. Вгледан в центъра на чарка, в миг пред очите му земята и небето се преобърнаха. От мощната въртележка помежду им зейна дупка, недостижима като окото на буря. В нея само Божият пръст можеше да влезе, за да ги намести отново: долу – земята, горе – небето.