Emily in Paris е най-лошият и не мога да спра да го гледам

Излизайки на 21 декември, третият сезон на хитовия сериал „Emily in Paris“ се превърна в част от много празнични вечери. Почивните дни край празниците са идеалната причина да се отпуснем на дивана и да прекараме часове, потопени във френската столица с Емили.

Но защо този посредствен сериал с много дупки в сюжета се превърна в такъв хит сред зрителите? Отговорът е много прост – защото обичаме глупави сериали, изпълнени с клишета. Факт, в „Emily in Paris“ фигурира всеки един стереотип за френската култура – местните са груби, не разбират английски, пият вино целодневно и изневеряват постоянно. Но именно в това му е чарът.

Всеки здравомислещ човек би осъзнал, че представеното в сериала е възможно най-отдалечено на реалността. И въпреки очакваните обрати и лошия привкус, който американизирането на Париж оставя, сериалът е също толкова пристрастяващ. Тогава се замислих – защо всъщност гледаме обективно лоши сериали?

Изглежда не само аз, а още хиляди хора, обичаме да гледаме лоши филми и сериали и искрено се наслаждаваме на това. От една страна, консумирането на такъв тип медия е релаксиращо. На фона на забързаното ежедневие, намираме удоволствие в това да гледаме нещо, в което не трябва да влагаме много мисъл. В тези случаи няма и особено значение кой е сериалът – важното е да е достатъчно неангажиращ, за да се отпуснеш добре, но и да е достатъчно вълнуващ, за да копнееш за следващия епизод.

Всеки има своите „guilty pleasures“ – филми и сериали, които не харесва наистина, но обича много. Феноменът на „виновното удоволствие“ се появява предимно сред хората с претенции. Онези, които могат спокойно да говорят за изкуство, за литература и за други по-висши теми се чувстват сякаш е под нивото им да гледат „Emily in Paris“. Но в уюта на собствения си дом и те натискат „watch next episode“ също толкова бързо като нас, зрителите „от простолюдието“.

Третият тип консуматор на лоша телевизия е този, който гледа само за да хейти. Това беше и причината „Ергенът“ да се превърне в такъв хит в България. Всеки следващ епизод беше все по-популярен и се появяваха все повече мемета, защото все повече хора си казваха: „Ох, искам да ги видя колко са тъпи“. Цялата работа е доста комплексарска, но е факт, че хората обичат да се сравняват. И това да видиш някой на малкия екран, който е по-глупав от теб носи странно задоволство.

Има и други потребители, които гледат иронично. Това са зрители, които вярват, че сериалите, които гледат, са наистина лоши, но все пак им се наслаждават: изпитват голямо удоволствие от това да се подиграват на ужасно шоу. За тях този вид медия е „толкова лоша, че е добра“. Такъв тип зрители не се чувстват свързани с героите или не се интересуват от съдбите им. В крайна сметка те са там само за смях и сензация.

Оказва се, че между всички типове консуматори на лоши сериали има нещо общо – нотката на присмех над героите и отдалечеността им от тях. И в края на деня може да не съм прочела всички книги на Достоевски или да говоря за картините на Моне с всичките си приятели. Но мога да си изключа мозъка, да изгледам целия трети сезон на „Emily in Paris“ на един дъх, да се посмея на нереалистичния сюжет и да се подигравам на това и други тъпи сериалчета онлайн. Така че – май не е толкова лошо да се гледа лоша телевизия.