Наричат август неделята на лятото, сезонът, който е време на безгрижие, безкрайност изградена от дълги и горещи дни, безвремие. Септември мина и с всеки изминал ден се доближаваме до залеза на това време, стоплило ни преди дъждовните дни на есента. То е като утрин, която обещава много, цветове, които носят усещане за безсмъртие и които понякога се появяват и в края на октомври.

В началото на лятото несъмнено се усеща приповдигнато настроение, то е онова, което чакаме цяла година, онова, от което очакваме дълго, понякога нетърпеливо. И докато сме деца то наистина е всичко, кратък отрязък от време, усещащ се като безкрайност, частица от вечността. Дните при баба, игрите с приятели, почивките с родителите – низ от нови преживявания, мигове, в които потъваме изцяло, моменти, в които се чувстваме на сигурно. От лятото крадем топлина за зимните дни, събираме цветовете му, за да изпълним с тях сивотата на снежния период.

Обаче после порастваме, зад гърба си всъщност имаме спомени и осъзнати преживявания. И всичко първо. Докоснали сме се до повечето възможни неща, тръпката от новото вече не ни завладява така силно, знаем какво да очакване, правим планове, които после разваляме, за да създадем нови или поради появили се други приоритети и грижи. Лутаме се в летните дни, опитваме се да открием себе си, да преживеем нещо сякаш за първи път отново. Разбираме, че това е невъзможно. А да открием безгрижието и невинността на детските лета е просто блян. Тогава се появява и меланхолията.

Тя не е толкова страшна, не е никак болезнена

но ни придружава в горещите дни, пази ни от жаркото слънце, носи облаци със себе си. В тях събира онези прекрасни моменти, които бихме искали за изживеем отново, дори онези, които ни натъжиха, но все пак си спомняме с носталгия. Тя обхваща нашето същество и ни държи за ръка, за да ни напомня, че безгрижието е лукс, с който могат да се похвалят само онези невинни души, които тепърва опознават света. Ние, възрастните, си оставаме обременени от всичко, което сме преживели, обречени да си спомняме.

Обречени сме да носим миналото постоянно със себе си, то е като раница, която понякога искаме да свалим от раменете си, уморени от теглото ѝ, но която същевременно браним яростно. Толкова дълго сме се грижили за нея, толкова много сме се борили да създадем и съхраним всичко, което съдържа тя. И си носим товара, носим си го в летните дни, носим си го дори когато боли, носим си го във всички сезони.

Спомняме си, връщаме се в моменти. Преживяваме моменти мислено, а и чувствено ги преживяваме. Понякога осъзнато, напрягащи цялото си същество, търсещи улики, търсещи стабилност, за да достигнем до крайната дестинация – просто искаме да усетим аромата на липите пред бабината къща, онзи аромат, който имаха, когато бяхме деца. Липи има и сега, но някак не ухаят по същия начин, не ухаят на цялостно, тотално, всеобхващащо безгрижие, на онази безкрайна лекота на съществото. В други случаи обаче сякаш съдбата си играе с нас и ни връща някъде без дори да сме молили за това. Пътуваме във влак, за който билетът ни е натикан в ръката от непознат – случайно долавяме аромат, чрез който пътуваме във времето, връщаме се години назад и за миг отново сме себе си, себе си, но в една по-стара версия, актуална преди години.

С всяко следващо лято събираме повече и повече, с всяка ново начало, с всеки изминал горещ ден запълваме пространството, с което разполагаме за съхранение. Защото не сме изцяло имунизирани, понякога меланхолията си отива за кратко – това са миговете свобода, моментите, в които да събираме усещания, цветове, усмивки, за които да си спомняме през следващото лято. Това са откраднати отрязъци от време, нови безкрайности със срок на годност, прави, оказали се отсечки.

Изгревите – нашите начала, залезите – вярната меланхолия

Градим в утрото, създаваме, окъпани в изгревните цветове, горящи заедно с пожара в небето. Горим, строим и съхраняваме до настъпването на залеза, в него се настанява нашата меланхолия. Дори щастливото и красивото сега носят леко тъжно усещане, усещане за нещо, което си е отишло, нещо, което няма да се случи отново. Радваме се и тъгуваме по него – случило се е, но няма да се повтори, направи ни щастливи, сега можем да го мечтаем.

Мина и последният летен залез, усмихнал се на всички, за да напомни за дадените обещания, направени още с първия летен изгрев, стоплил и зарадвал с красотата си. И наистина ни даде много, винаги го прави. После обаче дойде и нейното време, защото хората си имат изгревите, но си носят и меланхолията, онази, която шепти с последните слънчеви лъчи дори когато навън са дни на циганско лято.