Днес си говорим за едни особени хора. Те са там, когато се раждаме и взимаме първата си глътка въздух. Те са там – и когато умираме. Те са там, за да ни помагат и да ни вдъхват живот, когато най-много се нуждаем от това физически, а понякога и психически. От „Осанна!“ до „Разпни го!“ пътят е особено кратък – може да го потвърди всеки български лекар. Моята събеседничка се казва Росица Иванова, на 25 години, родом от София и е последна година студентка по медицина. В следващите редове ще прочетете едно искрено и много човешко интервю за радостите, болките и мотивацията на един завършващ лекар.

Намирам те винаги усмихната. Опиши себе си с няколко думи.

Определям себе си като забавен, скромен и открит човек.

Как и защо реши да учиш медицина и съжалявала ли си някога за това решение?

Не мога да кажа, че е имало ясно определен момент, в който да реша, че искам да уча медицина. Просто винаги съм знаела, че точно това искам. Не бих казала, че съжалявам по някакъв начин за всичко преживяно досега. Със сигурност, както във всяко едно начинание, е имало и моменти на повече трудности и препятствия. И в такива мигове, сядам и си представям, че уча и работя в някаква съвсем различна сфера. И тази идея не ми харесва. Мисля, че по този начин се връщаш и оценяваш всички усилия, които си положил и преглъщаш затрудненията и проблемите.

Кой момент от досегашните практики те е радвал най-много?

Kлиничната практика, работата с хора, тя ме кара да се чувствам добре. Това да виждаш, че си помогнал на някого и да четеш благодарността в очите, е най-голямата награда за един лекар.

А кой момент те е натъжавал най-много?

Когато знам, че не мога да направя нищо. В моменти на безсилие, защото има и такива, разбираш че

понякога само Господ може да реши изхода от дадена ситуация

И се молиш.

Според твоето лично усещане, загубено ли е доверието в българския лекар и професията?

За мое огромно съжаление, да. По това, което виждам и чувам от повечето хора, масовото мнение е негативно. Но най-много ме боли и обижда изразът „убийци в бели престилки“. Както във всяка една сфера на дейност, има и хора, които не си вършат работата както трябва, а още повече, че тук говорим за човешки животи. Генерализирането, обаче, накърнява много лекари, които отдават себе си на професията и пациентите.

Как се отрази пандемията от COVID -19 на обществото и на лекарите?

Това, което се случи на всички ни, ни накара да променим начина си на живот. На голяма част от лекарското съсловие им се наложи да вземат повече смени, всичко това с риск за живота си. Намаляването на медицинските кадри

изпрати лекарите на предела на силите им и възможностите да си вършат работата

Всички знаем, в началото нямаше защитни облекла, маски. Въпреки умората и потенциалния риск от заразяване, ситуацията беше овладяна. При обикновените хора положението беше малко по-различно. Първоначалната дезинформация, извънредното положение, та дори и брифингите на Щаба, които бяха по всяка медия, много притесниха и подействаха на хората, представяйки това изпитание като по-страшно, отколкото всъщност е.

Кое те мотивира да останеш и да се развиваш в България?

Моята най-голяма мотивация са моето семейство, близките ми, приятелите ми. Това – да бъда далеч от всички хора, които обичам, не би ме направило щастлива, независимо колко добре съм реализирана професионално. Има и по-важни неща от кариерата в живота – семейството. Също така, искам да помагам на български пациенти и да чувам „Благодаря!“ на български език.

Ако можеше да промениш нещо, какво би било?

Ако имах възможност, бих променила много неща. На първо място, обучението трябва да бъде изцяло практически насочено, защото има какво да се направи по него. Бих променила и заплащането, което за мен е крайно ниско и недостатъчно, както за европейските стандарти, така и за моралната отговорност, която носим.

Радина ИВАНОВА