Събудих се и погледнах през прозореца. Живея в планината и обичам да се наслаждавам на природата – всеки път, щом мога, хвърлям някой поглед навън. Този път обаче не видях нищо. Потърках очи, решила, че все още съм сънена, а погледът ми е замъглен. Отворих ги, но пак не видях нищо. Пред очите ми се открояваше само един огромен, черен облак, разстилащ се над целия град, намиращ се в подножието на селото. Планините в далечината почти не се виждаха. Цветът на вечнозелените дръвчета не беше ясно различим. Не се червенееха покривите на къщите. Не чувах птиците да пеят. Градът сякаш бе заспал за вечни времена.

Още в просъница се запътих към банята. Исках да измия очите си и да се върна да проверя още веднъж – къде беше любимата ми гледка? Завъртях студения сив кран на чешмата, а от там не потече нищо. Вдигнах поглед към огледалото над мивката и се загледах в себе си. Това беше поредният ден, в който най-ценната от всички течности на света не беше готова да се появи в тръбите и да зарадва мен и съселяните ми с допира на чиста, планинска вода и несравнимия си вкус.

Шише с вода стоеше до шкафа от изминалите дни, повдигнах го, излях малко в шепата си и полях очите си със студената вода няколко пъти. Тръгнах към кухнята за обичайната и задължителна чаша кафе, която да се разнесе като огън във тялото ми, да го събуди и накара да функционира както трябва. Пуснах машината, отворих я, сложих капсулата и натиснах отново. Пара започна да излиза, а кафе не потичаше. Погледнах резервоара за вода, а той беше празен. Взех друго шише, което стоеше непосредствено до машината и сипах в резервоара достатъчно само за чаша от ароматната напитка.

С бавни крачки се насочих към дивана в хола. Седнах и зазяпах с празен поглед черния екран на телевизора. Включих го. Беше 8 часа и хванах началото на новинарската емисия.

Перник обяви бедствено положение

гласеше едно от заглавията в новинарския блок.  Бедствено положение е сполетяло града с черния облак. Той беше там буквално и преносно. Всички го виждаха, всички го усещаха, а мъката и страхът бяха толкова силни, че както често правим с проблемите си, срещу които не сме готови да се изправим, се преструвахме, че нищо толкова страшно не се случва. Светът е хубаво място, но хората не са.

Настъпваше сигурно най-хубавото време в годината – коледните и новогодишни празници. Трескаво се подготвяхме с подаръци за близки и приятели, които да зарадваме и усмихнем. Това беше един от начините да забравим за положението, в което се намирахме. Беше толкова задушаващо и страшно, че за пръв път не виждах изход. Нито аз, нито голяма част от хората, които познавах. Всичко се рушеше пред очите ни, а ние просто гледахме. И не ни се вярваше, че нещата могат да бъдат ЧАК толкова сериозни, ЧАК толкова непреодолими, ЧАК толкова страшни. А те бяха дори повече от такива.

Заради немарливото и безотговорно управление на водните ресурси, хиляди хора всеки ден се чудеха как да се справят с обикновени ситуации от ежедневието си. „Перник нема вода“ е не просто песен, а зов за помощ.

Викът на обикновения човек, чиято вода е била умишлено отнета, чийто въздух е умишлено замърсен. Хуморът е единственото, което е останало да хората в тази ситуация на омерзение, низост, наглост и обвинения.

Години по-рано земетресение с магнитуд 5.9 сполетя миньорския град. Тогава видях страхът в очите на хората. Но виждах и надежда там и вяра. Вяра, че всичко ще бъде наред, че ще се оправим, че градът ще се възстанови. Няма да забрави, но ще се оправи. Този път обаче нещо беше различно. В очите на хората се виждаше само мъка, страх и разочарование. И нищо друго. Нямаше надежда, нито вяра. Нямаше нито искрица положителен отблясък. Защото безразличието, наглостта и преднамерените действия на хората, които отговаряха за благоустройството на хиляди други и причиниха бедственото положение в града, бяха в пъти по-страшни от бедствието, което ни донесе земетресението от 2012 г.

Намирах оправдания и обяснения за всичко лошо, което природата ни поднасяше през годините. Ние, хората, далеч не се грижим за нея и не я опазваме с ясното съзнание, че тя не е вторият ни дом, тя е ЕДИНСТВЕНИЯТ ни дом. А когато ни отнемат въздуха и водата, паралелно с нас убиват и нея.

Изключих телевизора и продължих да гледам в черния екран. Черно беше бъдещето на града ни, а вероятно и на цялата ни държава. И ме е страх, и съм ядосана, и омерзена, и обидена, но и за пръв път съм толкова обезверена.

Убиват ни, бавно и явно.

Павлина ГЕОРГИЕВА-СТАНКОВА

Снимки: „Фейсбук“-група „Снимай Перник, нека всички видят!“