Гледали ли сте свръхдраматичните „Годзила“, „Джурасик парк“ или абсолютния шедьовър „Планетата на маймуните“? А посещавали ли сте търговски център по време на Черен петък? Да, усещам, че вече схващате мисълта ми.

Ако все пак все още се чудите какво е общото между тези фентъзита и невероятния, всепоглъщащ и изключително обсебващ последен петък от месец ноември, сега ще дам жокер. Всеобща паника, истерия, объркани тълпи, сякаш гонени от див звяр. Да, прави сте – толкова силни чувства, колкото пазаруването на зашеметяващите и шокиращи 20% намаление, не може да видите дори у хората, бягащи за живота си в скъпоструваща, но нискостойностна холивудска продукция.

За да бъда частна, ще си призная, че и аз се вживях малко. Всъщност вълнението ме обвзе още когато се качих в градския транспорт. Дори на първия учебен ден, Коледа или Великден не бях виждала толкова много издокарани хора, с толкова искрен плам в очите.

Метростанциите бяха претъпкани и жужящи, а прокарвайки си път между хората, отвсякъде чувах разговори кой какво щял да си купи, за къде го гласял, защо му трябвал или на кого ще го подари. Всички се усмихваха, смееха и развълнувано жестикулираха. Енергията им бе толкова силна, взета заедно, че нямаше начин да устоя на нея и веднага в мозъка ми светна червената лампа „ПАЗАРУВАЙ НА ВСЯКА ЦЕНА“. Възприето във всеки възможен смисъл.

И ето ме, натъпкана, с муцуна, размазана в стъклото и с нечий лакът, забит в ребрата

но радостна, че отивам да пазарувам. Чувството на опиянение ме заля още повече, когато дочух разговори между непознати, казващи си: „Ха, и вие ли сте към мола? Явно всички сме за там“. И знаете ли какво? Дори не бе нужно да полагам усилия да сляза от мотрисата, която бе нещо средно между влакче на ужасите и влакче в шоколадова фабрика, защото тълпата ме отнесе чак до входа на мола.

Дори не усетих кога съм се качила на ескалатора. Гледайки множеството пазаруващи, обикалящи трескаво от магазин на магазин, у мен се зароди изпепеляващата тревожност, че всичко ненужно, което искам да закупя, ще се свърши точно преди да ида до него. Затова и се включих в лудата надпревара. Влизах и излизах, харчех и харчех, а стойността на банковата ми сметка намаляваше ли намаляваше.

Хората купуваха всичко. Дори не поглеждаха кой продукт е намален и кой не е. Просто грабеха.

Впечатление ми направи само една мацка, която с влизането си отиде на касата, за да се увери кое е на промоция и кое не е. Останалите просто трупаха закачалки в ръцете си, на раменете си и въобще на всичките възможни части от тялото си, способни да задържат нещо, а редиците към пробните, се кълна, че бяха по-големи от тези, пред хлебарницата сутрин, по времето на младостта на баба ми.

И там, пробваща за трети път обувките на моите мечти, които въобще не ми трябваха в този момент, се оглеждах и си мислех колко ли ще ме направят щастлива те. Чак тогава усетих истинското значение на „шопинг терапията“. Чувството толкова ми хареса, че мигновено си помислих колко добре всъщност ми влияе това.

И за да Ви обрисувам напълно картинката на един погълнат от Черния петък човек, ще Ви споделя следното: в момента пиша този материал седнала върху единия си крак, с рошаво кокче, очила, раздърпан сив анцуг и красиви, лачени високи токчета.

Слагането на новите ми обувки веднага ми вдъхна увереността на Бриджит Джоунс и замечтаността на на Кари Брадшоу.

Но нека продължа разказа си – когато почувствах вече краката си подути от тичането и вече нямах сили да продължа, се отправих към метростанцията. Трудно ще бъде обаче да Ви опиша как се добрах до метрото. Новопристигащата вълна от опиянени от промоциите граждани, се изля толкова силно върху мен, че едва не ме качи на ескалатора. Когато обаче, впрегнала всичките си сили, успях да отпътувам в метрото, сякаш разумът ми се завърна. „Какво направих?!“ крещеше паникьосано съзнанието ми, а очите ми ококорено гледаха в една точка. И така през целия път…

Изводът ми е, че повече не бих се подложила на това. Колкото и несериозно да изглежда, наистина нещо в тази развълнувана тълпа, те кара да я последваш. Точно като онези тълпи от хора в „Годзила“, „Джурасик парк“ или „Планетата на маймуните“. Но колкото повече мисля за Черния петък, толкова повече започвам да вярвам, че хората в моловете всъщност не са тълпите, бягащи от ужасните, свирепи зверове.

Истината е, че ние ставаме зверовете.

Тичащи, дърпащи дрехи от чужди ръце и готови да се отбраняват с всички сили.

Ще Ви посъветвам да помислите следващия път наистина ли имате ли нужда от нещата, които искате да закупите на „големите“ промоции на Черния петък. И струва ли си да бъдете отнесени от тълпата. Аз също ще помисля над това. А пък може би ще поразходя новите ми токчета. Всъщност ще има ли на какво да ги нося? Хм, а вероятно ще ми трябва и подходяща чанта…

– Пратката Ви пристигна. – чух от входната врата.

– Идвам!

Троп, троп…  

Реджина Асенова