Все още сме далеч от думите на Гео Милев: „Всичко писано от философи, поети – ще се сбъдне!“, казва Калоян Праматаров, автор на две стихосбирки и преводач

Калоян Праматаров е поет и преводач, доктор по тракийска археология в СУ „Климент Охридски „, автор на стихосбирката „Асфодел“ (2012), ,,Дайни“ (СОНМ 2016), “Casual Nobody” и мултимедийния поетичен пърформънс „Слънцестоения над Черната река“ (2014),. Превежда от френски език хуманитаристика и художествена литература, част е от екипа на издателство СОНМ. Носител на наградата „Елена Мутева“ на Съюза на преводачите в България за художествен превод (2014) и втора награда в Национален конкурс за поезия „Константин Павлов“ (2015). Негови творби са публикувани в „Литературен вестник“, сп. „Но Поезия“, сп. „Съвременник“ и множество български сайтове за литература. Най-новият му проект ще бъде представен на „Софийски международен литературен фестивал“ – превод на „Странните преживелици на един пощальон“ от Дени Терио, който ще гостува на форума в НДК.

По образование ти си археолог. С какво те привлече писането и имат ли всъщност археологията и писането допирни точки?

Литературата присъства в живота ми от най-ранна детска възраст, първите ми стихотворни опити са от началните класове, а археологията е неделима от „писането“.

Археологът е – освен всичко друго – и автор

който следва да обясни артефакта в контекста на историята и културата на една епоха, да посочи и определи мястото му в по-широкия културен ансамбъл, да прави заключения, затова той следва да умее да пише добре, да представя откритията, наблюденията и заключенията си по стойностен, интригуващ и увлекателен за четящата публика – не непременно специализирана – начин.

Първата ти стихосбирка „Асфодел“ е публикувана през 2012 година. Върху нея има направен и късометражен филм, носещ името на един от стиховете „Страната на Няма“. Разкажи ни в детайли за целия проект и за това, какво всъщност представлява „Асфодел“?

„Асфодел“ е преди всичко експеримент, мултимедиен поетичен проект, съчетаващ мои текстове, тяхна свободна интерпретация чрез илюстрации, дело на брат ми, художника Борис Праматаров и експериментална музикална среда. Структурата на стихосбирката включва четири основни части, които до голяма степен определят и основните теми в творчеството ми:

„За града, в който живея“, „За приятелите“, „Пътища“ и „Панспермия“

(с акцент върху вълшебното и митологичното). Малко по-късно две от стихотворенията послужиха за сценарий на късометражната анимация „Постиндъстриал“ (2015), включена в анимационния омнибус „Щрих и стих“ на Компот Колектив, с режисьор Борис Праматаров, и късометражния документален филм „Страната на Няма“ (2016) с режисьор Димитър Овчаров.

Коя беше последната книга, която ти направи силно впечатление?

Чета постоянно и много, предимно научна и модерна художествена литература – в най-широкия смисъл на думата „модернизъм“.

Любими мои автори са Херман Хесе, Томас Бернхард, Борис Виан, Даниел Хармс, Михаил Булгаков. Сред поетите не се разделям с Бодлер, Верлен, Рембо, Дилън Томас, Силвия Плат, Борис Христов, Георги Рупчев, Христо Фотев, Димитър Воев.

Последната книга, която ме накара едновременно да се усмихна и да се замисля, беше всъщност художествен албум, озаглавен „Чудомир – акварели, рисунки, карикатури“. Попаднах на него случайно. Грабна ме историята за житейския път на автора и най-вече неговите рисунки, събрали малкия, но живописен български свят от първата половина и средата на XX в. В тях сякаш има всичко – пейзажите, градският и селският бит, отношението на народа към политиката и най-вече хората, „нашенците“ – интелектуалци, селяни, занаятчии, различни човешки типажи: зевзеци, пияници, недотам правоверни селски попове, закачливи моми, клюкарки, дядовци и баби с неугаснал вкус към живота…

Напоследък все повече любители на книгите избират електронен четец пред хартиения вариант. Какво е мнението ти за тази тенденция и самият ти използваш ли такъв?

Аз самият аз не ползвам четец. Предпочитам естетически издържаното като направа и оформление книжно тяло и удоволствието от комуникацията си с него. Затова и все по-трудно се прокрадвам сред постоянно нарастващите купчинки с книжки в дома ми, проявявайки завидна доза старомодност и упоритост.

През 2016 година втората ти стихосбирка “Дайни“ получава изключително медийно внимание. Кои са основните теми, които разглеждаш в нея, и какви бяха крайните ти цели?

Откликът, който „Дайни“ намери в периода 2017-2019 година, ме изненада и ми вдъхна увереност в опитите ми да постигна в моето писане лаконичност и концентрирана поетичност на изказа, акцент върху митологичната и фолклорна тематика, предаването на личностни усещания през отдалечената призма на абстрактното.

„Дайни“ е стихосбирка-картина. Местата, вдъхновили и внушили стихотворенията, са меланхоличните, мистични гори и крайбрежия на Прибалтика. В хода на писането първоначалният замисъл текстовете да се придържат към поетичната метрика и стилистика на оригиналните дайни, латвийските народни песни, отстъпи място на сравнително кратките по форма, бели стихове.

Вдъхновени от околната действителност, дългите ми скитания сред тамошната природа и вътрешната ми поетична нагласа

Съвсем естествено основни теми са латвийската природа, езическата митология, народният фолклор, замисълът е да предложа свой собствен прочит на историческия разказ. Стиховете изграждат свой собствен свят, своя космогония – с основните й елементи: вода, земя, въздух, огън, имат свои собствени протагонисти и митология. В тях осезателно място се отделя на езика.

И за финал – има ли място за поезия в българското ежедневие?

Всеки има различна нагласа към действителността.

Моята е поетическа, „моето световъртене в мен“

Поезията за мен е всекидневно занимание – и като читател, и като пишещ човек. Не искам да правя обобщения за ежедневието на другите хора, но ми се струва, че в последните няколко години четящата публика почна да се вслушва в гласовете на поетите, или поне на някои от тях, да ги чете, да помни имената им. Макар че все още сме далеч от разбирането на казаното от Гео Милев: „Всичко писано от философи, поети – ще се сбъдне!“.

Деница Събева