Момо или как прасковите ми помогнаха да опозная Япония

Здравейте, приятели! Името ми е Момо. Може да се каже, че съм типичната студентка с твърде много време за всичко, но и никакво време за нищо. Обичам да чета, слушам кейпоп, тук-там да излизам (прощавайте, малко съм интроверт), но най-вече обичам да пътувам. Любовта ми към пътуванията започна много преди самите тях. В един прекрасен момент усетих, че живо се интересувам от чужди култури и съм хиперлюбопитна да науча повече за това как живеят други хора, как мислят, какви са техните стимули в живота и кои обичаи внасят топлина в спомените им. Най-голяма слабост винаги ще ми бъде Япония.

Причините за това са по-дълги и от списъка за пазар на майка ми, но ако трябва с няколко думи да обясня, то ще кажа следното: в японците аз откривам всичко, към което се стремя, което искам да бъда и постигна в този кратък човешки живот. Затова и в рубриката си „Приключенията на Момо” ще ви разказвам за Страната на Изгряващото слънце, нейните прекрасни жители, тесни улици, приказни поля и невероятно.вкусна.храна. Първия си материал обаче реших да посетя на образованието с главно „О”.

Защо образование?

Ще бъда откровена и ще кажа, че когато за пръв път чух, че ще посетя японско училище, леко се изплаших. До момента единствено бях чела и гледала клипове колко е строго, трудно, колко стрес има, как това е подготовка за казармата и живота. Стреснах се дали ще успея да представя страната си подобаващо, дали няма да се изложа, дали знанията ми са достатъчни. Само час след като влязох в училището обаче всичко това изчезна, а в края на деня разбрах колко далеч съм била от истината. Изненадата ми бе в пъти по-голяма от очакваното, но всяко нещо по реда си.

Първата ми среща с японската образователна система бе преди 3 години. През 2016 г. посетих едно от т.нар. „чуугакоу” (прогимназия, продължаваща 3 години) в град Тойота. Сградата и игрището на училището бяха огромни, не беше нещо, което бях виждала до момента.

Изглед от класната стая, показващ част от игрищата на училището.

На влизане, за което вече знаех, трябваше да се преобуя. Освен униформи, всички ученици имахме и обувки само за сградата на училището. За моя най-голяма изненада, това не бяха пантофи, а най-обикновени чехли и то с леко токче, както за момичета, така и за момчета. „Обувките за навън” се оставяха в шкаф или рафт, разположени в малка сграда или предверие, служещо специално за преобуване. След като се преобухме, заедно с японската ми приятелка се запътихме към класната стая и ето че учебният ден започна. Първият ни час бе с класния ръководител или нещо като еквивалент на нашето „Час на класа”. Точно в този час ми дадоха възможността да се представя. „Здравейте! Казвам се Симона и идвам от България”, започнах аз неуверено, а съучениците ми ме гледаха леко изплашено. Продължих с това на колко съм години, какви са ми любимите хобита, но и това не помогна. „Моля ви, наричайте ме Момо”, допълних аз и се поклоних. И в този момент класът живна. „А? Момо ли каза?”, „,Момо? Това е сладко”,

„Ха-ха, Момо, обичаш ли праскови?”.

Преди да продължа, нека поясня: на японски „момо” означава праскова и за да не затруднявам приятелите си с името си, им дадох да използват това типично японско галено име. Точно то помогна на съучениците ми да се отпуснат и да видят, че въпреки височината ми и светлата коса, то не съм толкова по-различна от тях.

Прякорът беше нещо като ключето, което отвори сърцата на срамежливите ми съученици, с които се разприказвахме. Наложи се дори учителката да ни прекъсне и след няколко минути часът продължи. През деня имахме математика, литература, музика, физкултура, история и английски.

Часът по английски език, в който учителят ми позволи да преподавам и да помагам на учениците в произношението им.

Имах лош късмет и в часа по математика… правихме тест. Дежурните за деня ученици раздадоха тестовете, седнаха си бързо на местата и адът започна. През цялото време учителят бе извън класната стая като обикаляше нагоре-надолу, без много да следи класа. И нека ви кажа: нито гък не се чу в стаята. Никой не преписваше или не подшушваше на съседчето си по чин. Бях потресена –

какво доверие от страна на учителя и каква самодисциплина имат учениците

Още от малки. Не можех да спра да мисля каква суматоха би било, ако в някоя от нашите класни стаи се проведе тест по този начин. Бях приятно разсеяна, но все пак успях да видя, че японската ми приятелка е сбъркала един от отговорите и се опитах да помогна. А тя? Просто ме изгледа странно и не поправи нищо. След като приключи тестът, всеки взе по един червен химикал и сам си провери отговорите, сверявайки с листа, раздадени от дежурните ученици. И така приключи първият ми тест. За отрицателно време бях шокирана на няколко нива и разбрах колко още имам да науча и да се развивам като човек.

Още един кадър от часа по английски език, в който за пръв път си дадох сметка колко отговорна е професията на преподавателя.

В музиката и физкултурата отново бях изненадана. Всичките ми съученици бяха толкова талантливи! Ако един може шпагат, всички могат. Ако един може да свири на флейта, всички могат. И така до безкрай! И ето че дойде ред на историята. В този час по някаква случайност учихме за Балканите. Въпреки че съучениците ми знаеха къде е Гърция, то те не откриваха България. Разбира се, с най-широката си усмивка на лицето я показвах на всеки, който ме попита. По средата на часа обаче съучениците ми видяха, че наблизо гори сграда. Разбира се, всички се залепихме за прозорците. А учителят? Той беше пръв.

Пожарът, който накара цял един клас и преподавателя по история да се залепи за прозорците.

Заедно с нас се зачуди какво може да се е случило и се помоли да няма жертви. Загубихме няколко минути, залепени за прозорците, а след това всичко продължи нормално. А аз бях свикнала учителите винаги да бързат да преподават материал и да недоволстват, когато класът се разсее. Обикновено… това е нормалната реакция, нали?

Но един от най-любимите ми моменти винаги ще бъде голямото междучасие

В нашето училище то продължи 1 час. За това време облечени в бели престилки, маски, шапки и ръкавици дежурни ученици поднесоха тенджерите с храна, бутайки големи колички. Всички останали сложихме маски и запретнахме ръкави. Едни разгъваха маси и слагаха покривки за тенджерите, други пренареждаха чиновете, трети вече сервираха купите с ориз, а четвърти приготвиха обяда на класния ръководител, който хапна с нас. През голямото междучасие от колонките, с които разполага всяка стая, звучеше училищното радио, което излъчваше спокойна музика, поздрави, че дори игри. В една от тях трябваше да познаем за кой преподавател се отнася дадено твърдение и нашата учителка позна. След като хапнахме, отново задружно прибрахме всичко и рециклирахме картона от млякото. И тук идва наистина забавната част – чистенето. Сигурна съм, че сте чували, че в Япония децата чистят сами и това не е случайно. То учи на екипна работа и ако до момента не съм ви убедила, че тя съществува, то следните няколко реда ще го направят. Когато чистихме, избутахме всички чинове в предната част на стаята. След това до 3-ма души грабнаха метли и още толкова – малки парцали, с които минаха пода.

Заедно с двама от съучениците ми чистим пода с метли, а вляво може да се види момичето, което изми дъската.

Останалите ми приятели бършеха дъските, прозорците, коридора, че дори тоалетните. Избутаните чинове ги върнахме в задната част на стаята и всичко се повтори като в процеса нямаше и един човек, който да бездейства.

Наподобявахме пчелен кошер – всеки си знаеше работата и мястото

и бързо-бързо гледаше да работи. Накрая се събухме по чорапи, излязохме в коридора и благодарихме един на друг за добре свършената работа.

Денят ми завърши отново с час на класа, който мина в приказки и игри. Накрая всеки бързо се качи на колелото и се прибра вкъщи, за да избяга от задаващия се дъжд.

Това са то японците. Това е японското училище. В него всички заедно учихме, хапвахме, чистихме, пак учихме. То, заедно с класа ми, ще останат завинаги в моето сърце. Те ме приеха и ми позволиха да стана част от тях, да се забавлявам заедно с тях, те ми се довериха. И няма достатъчно думи на този свят, с които мога да им се отблагодаря, защото те не ми дадоха само забавление, а много безценни знания и уроци.

Денят, в който посетих училището, се падаше 7 юли или това е седмият ден от седмия месец. На този ден японците празнуват тъй любимия ми празник Танабата. Според японските поверия, преди много години, талантливата тъкачка Орихиме и упоритият кравар Хикубоши започнали да забравят за своите задължения заради нетърпението си да бъдат женени. Затова и бащата на Орихиме, който е господар на Небесата, ги наказал да живеят от двете страни на Млечния път. Разчувстван от сълзите на дъщеря си обаче той им разрешил да се срещат 1 път в годината, стига да изпълняват всичките си задължения. Този ден е Танабата и всяка година хиляди японци окачват на бамбуково дръвче т. нар. танзаку или цветни късчета хартия, на които пишат желанията си. Преди 3 години аз също окачих своето листче – всъщност 2 листчета, едно на японски и едно на български език.
Тук може и да видите как без да искам бях нарушила две от правилата, слагайки обеци в училище и връзвайки косата си на висок кок. Предполагам, че приятелите ми не ми казаха нищо, за да не ме накарат да се чувствам неудобно. Типично японско поведение, което те кара да мислиш първо за чувствата на другия.

Макар и разказът ми да е кратък, то той дава много ясен образ за това как работи японската образователна система. Училището в Япония не е просто място, в което да придобиеш санитарния минимум от знания. Това е място, на което се учиш да бъдеш част от колектива, да се усмихваш, да намираш интересното във всяка една ситуация, да чистиш, да спазваш правилата. Учиш се да бъдеш човек.

И да, прасковите ми помогнаха да опозная японците, а чрез тях – и страната им, но те ми помогнаха и за друго – прякорът „Момо“ ми помогна да науча повече за себе си, наблюдавайки останалите, и да осъзная, че място за развитие винаги ще има, независимо от възрастта.