Вероятно всеки от нас е тренирал нещо като малък – дали заради искрена детска мечта или болни родителски амбиции. Няма как да знаем дали тенисът, футболът или танците са „нашето“, ако не опитаме. Сега обаче се замислете – какво е да искате да тренирате един от най-популярните спортове, за който във вашия град да няма условия?

За съжаление, именно такава е действителността в малките населени места в България. Няма база, няма пари, няма треньори, а в основата стои липсата на желание от страна на отговорните. Днес ще ви представя една голяма мечта, превърната в реалност. Една мечта с ръст 243 см – или точно толкова, колкото е висока волейболната мрежа. Мечтата на Калоян.

Калояне, разкажи за себе си.

Аз съм 21-годишен студент по журналистика, наивен третокурсник, който все още вярва, че нещата могат да се променят както в медийната среда, така и в страната като цяло. Обичам почти всичко, свързано с българското село. За мен единствено то остана непокътнато. Фен съм на спорта от най-малък, тъй като това е едно от малкото неща, в които има, макар и изчезващи, но все пак, случаи, в които парите нямат значение и по-слабите финансово се противопоставят на „силните на деня“.

Повечето млади хора, когато се преместят в София, за да учат, забравят за родния край. Какво те мотивира да се връщаш?

Може би съм привързан прекалено с родния край. Затова и правя малки, но все пак жертви, за да бъда в Троян. Почти няма почивен ден, в който да не съм у дома. Защото за мен София е място, на което съм временно, било то 10 или 20 години. Ще се върна в родния край, в това съм уверен. С оглед на повечето ангажименти, които имам в последно време, правя не до такава степен обмислените пътувания-еднодневки до Троян. Какво ме мотивира? Там съм си аз – този, който искам да бъда. А и там са не само семейството ми, а и приятелите ми. Шегуват се, че троянският въздух ми действа положително и ме ободрява. Там е и моята „сила“ – „Троян волей“. Поне си го намирам като причина, за да се връщам.

Защо точно волейболен отбор?  В Троян не се ли развиват и други видове спорт?

Въпреки малкото население, Троян е град, който е дом на много видове спорт. Затова и не беше лесно в началото (не, че сега е) да се съберат деца да тренират, да ги привлечеш, да им обясниш, че това е нещо различно.

Така се случи, че започнахме след часовете да играем волейбол със съученици. Аз решавах да тренирам сам дори след тях. Имах интерес към спорта. Колкото и нескромно да прозвучи, ръстът ми помагаше и ми се отдаваше този спорт. Успяхме да се класираме на училищно ниво на областно. Изправихме се срещу Тетевен, които са от най-силните школи в страната. Играхме достойно, но ни победиха.

Тогава просто си казах: „Защо в Троян да не се направи отбор?“ И ето, че 3 години по-късно в родния ми град има клуб.

Написах статията в местен вестник точно на своя имен ден – Ивановден, през 2016-а. Обясних подробно какво е нужно, бях се разтърсил за начини на финансиране, получих и стабилна подкрепа от фирми, които заявиха готовност, но сякаш не беше времето нещата да се получат. Нямаше хора, нямаше треньор. Всичко изглеждаше, че е безнадеждно. Този неуспешен опит се превърна в „тайна“ мечта, за която не говорех, защото звучеше нелепо. Бях на 18, нямаше как да направя нещо съществено…

Но…?

Дойде обаче датата 14-и юни 2017 година. За мен, каквото и да се случи с отбора, няма как да забравя този ден. Писа ми човек на име Анатоли, който ми каза, че може да ми помогне. Поиска ми телефона, дадох го на мига. Звънна ми и ме остави в шок дни наред. Каза ми, че работи в София, има треньорското образование и, ако искам, ще се опита да ръководи отбора, стига да се сформира. Веднага позвънях на един мой приятел, който не е фен на волейбола, но веднага се съгласи да се включи с това, което може.

И така, срещнахме се Любомир (моят приятел), Анатоли и аз. Разбрахме се бързо, поставихме цели и започнахме работата по събиране на деца и мъже, които да са част от отбора. Създадохме Фейсбук страница с име „Да направим волейболен клуб в Троян“, започнаха да се събират харесвания там, да ни питат хора кога, къде и как ще се тренира. Все въпроси, чиито отговори ние нямахме все още.

Гласността ставаше все по-голяма. Тогава и живеещият в село до Троян Христо Илиев – бивш национален треньор на България преди 10 години (който беше начело и на „Левски“), каза, че застава зад нас и ще помага. С г-н Илиев се познавах отдавна. Усещах, че нещата започнаха да стават все по-сериозни.

На следващата седмица, вече през юли месец, бяхме повикани от Общината, където ние,

трите наивни момчета, имащи чисти идеи, чиято обща възраст е 69 години

се срещнаха с кмета и зам.-кмета на Троян. От Институцията ни подкрепиха, не финансово, разбира се. И сякаш колелото се завъртя. Започнаха хората да питат: „Кога е първата тренировка?“ и ние зададохме дата – 20-и август.

Тогава, в 19:00 часа, в един голям физкултурен салон в троянско училище, стояхме три малки момчета и една легенда на българския волейбол, като всички не знаехме колко човека ще дойдат, как ще приемат идеята ни, какво ще ни питат.

Сега хората, трениращи в клуба, са почти 80. Занятията се провеждат 3 пъти в седмицата в две училища. Обмисляме и трето да поеме тренировките вече. Интересът се увеличава.

Вероятно хората ще се запитат кой спонсорира тази твоя мечта?

Пропуснах да вмъкна, че имахме и Учредително събрание, в чийто Управителен съвет съм и аз. Към момента отборът има спонсори. Но въпреки това всеки взима това, което смята за редно. Февруари месец аз взех антена за мрежата, купиха се и два калорифера, за да е топло в залата на децата.

Таксата е минимална – 15 лв.

но към момента не сме на минус.

По въпроса с финансирането сме се разбрали от ръководството на клуба да търсим стабилно още спонсори следващите месеци, защото тогава ще имаме и повече разходи.

Отборът вече е факт. Както се пита в един български филм: „А сега накъде?“

Добър въпрос. „Троян волей“ ме накара да вярвам, че могат нещата да се получават, ако се влага сърце. Регистрирахме вече отбора, а сега водим борба за закупуването на хубави екипи. От септември мъжете започват онзи път, тежкият, нагоре по дивизиите, пък… докъдето стигнат. Ще имаме и отбор юноши старша възраст – до 19 години, който да участва в Държавното първенство. Нещата стават, но не трябва да летим. Стъпка по стъпка. Потенциал има отборът. Победата не е на всяка цена, ако потъпква джентълментството и спортсменството. Това е „Троян волей“ за мен – отборът на моя роден край.

Цветелинка ЦВЕТАНОВА