Различните проявления на смеха в „Жокера“ („Joker“) са вероятно устоите, върху които филмът е изграден. В него присъстват патологичен смях, жален смях, дори смях от искрено удоволствие, но – за жалост – вече лудешки, маниашки смях, който по-скоро смразява кръвта в жилите, отколкото да забавлява. В едноименния филм Жокера е представен от Хоакин Финикс, чиято актьорска игра е безпрецедентна.

!!! Внимание, спойлери!!!

Тези, които преди това са гледали „Учителят“, биха могли спокойно да направят предположението, че Финикс е подходящ и за Жокера. Филмът вече е посочен за шедьовър и е сигурно, че ще грабне няколко „Оскар“-а. Въпреки това в него има един недостатък – определени части от сценария, които поставят под съмнение безупречността на творбата на Тод Филипс.

Определена част от сценария в „Жокера“ е може би единствената слабост на филма. Проблемът не се крие в самите реплики на героите, в диалозите или монолозите. Той е в това как са изложени посланията във филма. В изкуството посланията се кодират. Във филмовото изкуство (а и не само във филмовото) посланията трябва да се кодират в сцени и ситуации, а не да се разполагат удобно пред погледа на зрителя, да се изричат буквално от героя. Така дори се получава половинчато преминаване през четвъртата стена, което разваля целия изграден персонаж. Аудиторията трябва сама да достигне до посланията, гледайки и анализирайки определена сцена, момент от филма. Отстрани може да изглежда сякаш режисьорът държи да обясни на зрителя идеите си, тъй като вероятно се опасява, че последният няма да оцени неговото изкуство. Другият вариант е боязън, че

зрителят не е способен да разбере посланието

и има шанс да не хареса творбата, затова трябва да му се поднесе наготово; иначе казано – подценяване на зрителя. Творецът не бива да се нагажда според това как биха приели другите изкуството му (дребен парадокс, като имаме предвид обществото, неглижиращо индивида – един от главните мотиви във филма). Разбира се, не бива и да го прави недостъпно, тъй като основната цел е комуникацията, но явното представяне на идеите и посланията е грешка, която лесно се допуска и трудно остава незабележима. Сцените, които подкрепят гореизложените разсъждения, са две – или поне в тях най-ясно се вижда този проблем. Едната е сцената, в която Артър Флек/Жокера записва в дневника си:

The worst part of having a mental illness is people expect you to behave as if you don’t.

Цитатът не е нужно да се посочи буквално, а така, че да може героят да носи посланието у себе си, да е въплътено у него, но същевременно с това да не губи своята цялост. Другият момент, в който проблемът се забелязва, е към края на филма – когато Жокера гостува на водещият Мъри Франклин. И тук фразата на Жокера има същия ефект, както в гореспоменатата сцена:

What do you get when you cross a mentally ill loner with a society that abandons him and treats him like trash.

Изстъплението на Жокера, което ескалира до убийство, би било много по-силно и въздействащо, ако тази фраза липсваше.

Обществото, както и в много други творби, тук е представено като хтоничен символ, смесен заедно с Готъм – нехайното, алиениращото болните и бедните общество. Това послание обаче се е превърнало в клише – постоянното плюене на обществото (най-вече от младите хора), твърде самоуверени в своите цинизъм и арогантност, но неспособни на стремеж към низкия и наивен за тях оптимизъм.

Модерно е да заклеймяваш обществото като филистерско и упадъчно

– затова и вероятно повечето хора смятат филма за шедьовър.

Последните минути от филма може би най-много са шокирали зрителите. Или поне множеството реакции в Интернет сочат това като най-шокиращия момент – тирадата на Жокера, която довежда до убийството в ефир на водещия. Трагичните филми понякога целят съпричастност на зрителя с главния герой. Но това може да бъде съпричастност, която стига до оправдаване на престъпления, крайности, зверства. Част от аудиторията твърди, че Жокера е постъпил правилно, като е застрелял Мъри в главата – водещият си е получил заслуженото. И е дори малко обезпокояващо, че тези хора вземат страната на убиец, извършил престъпление, което по-нататък довежда до хаос. Тази амалгама от фиктивна ситуация и реални реакции на аудиторията напомня на една от основните тези в „Престъпление и наказание“ на Достоевски (която той оборва) – възгледът за това, че престъплението е „протест“, нормална човешка реакция, породена от средата; че социалните несгоди са естествена предпоставка за убийство; и тук някои почитатели на филма едва ли не оправдават Жокера с думите на Разумихин – „средата го тласнала“. А въпреки че изкуството се интерпретира, все пак режисьорът показва до какво довежда един такъв „протест“ и съвсем не лансира, а напротив – отрича ясно – действията на главния герой.

Филмът получи критика за това, че прилича на „Шофьор на такси“ на Скорсезе, че е негова нисша имитация. Въпреки това обаче „Жокера“ има своя собствена идея и само в някои аспекти наподобява „Шофьор на такси“. А дори режисьорът да е бил повлиян от филма на Скорсезе, не означава, че го е изкопирал. Впрочем самият Жокер, като герой, е повлиян от един от най-добрите романи на Виктор Юго – „Човекът, който се смее“. Най-вече с външния вид на главния герой от книгата – Гуинплейн, който е обезобразен, за да забавлява аристократите – има разпорена уста (Глазгоуска усмивка), заради която винаги изглежда усмихнат. Въпреки че в този филм за Жокера не видяхме как последният си разпаря устата, може да се направи интересен паралел между него и героя на Юго. Гуинплейн е физически осакатен – той разсмива хората; дори когато иска да заплаче, не може да се откъсне от това. Жокера обаче е психически осакатен, той също

не може да заплаче, вместо това избухва в неконтролируем смях

– отново другите не могат да видят истинските му чувства: физическото и психическото обезобразяване имат еднаква тежест, не се разграничават едно от друго – превръщат човека в инвалид. Подходящо е и решението на режисьора събитията във филма да се развиват по време на протести, на които протестиращите носят клоунски маски или клоунски грим (повлияни от тройното убийство, извършено от Артър) – когато Жокера е гост във вечерното шоу, публиката е възпрепятствана – те не могат да гледат на Артър като на ненормален поради това, че се е появил в ефир с нестандартен грим (самият водещ предполага, че Артър носи грим в знак на протест). Тоест той е критикуван и разглеждан (а и от зрителите на филма) само от гледна точка на поведението и психическото му състояние.

Трябва да разгледаме и още едно ниво в структурата на Жокера. Освен смеха, интересни са сцените с танците на Жокера. Сцената с първия танц (която е и импровизирана от Финикс) е мрачна, тегобна – бавната струнна музика още повече навява скръб, мястото (публична тоалетна) е синекдоха за целия Готъм, но най-вече правят впечатление движенията на главния герой –

те са бавни, семпли, зловещи, дори неестествени

но успокояващи за него – получава се обратен катарзис – пречистване в очите на Жокера, омърсяване в очите на зрителя. Този катарзис има и второ ниво, с което завършва – когато Жокера танцува на стълбите – там вече музиката е динамична, жива; движенията му са по-резки, не танцува от скръб, танцува от удоволствие.

Филмът показва трансформацията на един психично болен човек към безскрупулен нихилистичен убиец, като една от основните теми е несоциализираният полумъртъв човек, който просто линее. Филмът е биография за Артър Флек и изгубването му в образа на Жокера; едва ли не показва смъртта на Флек, представата за която още повече се засилва в последните секунди – с надписът The End, и раждането на Жокера. Филмът е един от най-добрите за 2019-та година и въпреки недостатъците в сценария ще остане любим на много от киноманите, като можем да кажем, че това се дължи най-вече на актьорската игра на Финикс. И въпреки че Артър има право, когато обвинява Мъри, който го подиграва, и поквареното общество, което изоставя и изолира индивида, не бива да се пропуснат и думите на самия водещ, че „не всички хора са ужасни“ – поантата на творбата, на която трябва най-вече да обърнем внимание; да се опитаме да разберем Артър, да погледнем от неговата гледна точка, но да не забравяме и чуждата; да не го оправдаваме в стремежа си да го разберем и да не постъпим по същия ужасен начин с другите, които съвсем не познаваме.

Петър Гаргов