50 хиляди евро за първо дете, 60 хиляди за второ, 70 хиляди за трето. Луната е наша. А ако гласувате за мен и спечеля – ще получите 5 хиляди долара. Добре дошли в новия политически ценоразпис. Защото явно вече не е достатъчно да ни обещаят светло бъдеще. Трябва да му сложат и конкретна сума. „А баща ми ще ми купи колело… ама друг път“ – един добре познат рефрен от българското кино. И май вече сме на път да го превърнем и в политически жанр, само дето колелото доста по-скъпо.

Бившият служебен министър на земеделието Иван Христанов вече се впуска в битката за „Дондуков“ 2. А по пътя към морето, а и към границата с Гърция, все по-често ни гледа от билбордовете. „Президентът на народа.“ Звучи прекрасно. Само че, когато някой се обяви за „президента на народа“, народът има право да задава въпроси. И то доста. От 50 за първо до 70 за трето дете, чудесно, но откъде ще дойдат тези пари? От бюджета? От данъците? От някаква нова златна мина, която досега държавата е пазила в тайна.

Според гръмките думи на екс аграрния министър, чисто математически, три деца вече са 180 хиляди евро. Кой плаща? И ако целта е да се насърчи раждаемостта – ще работи ли това? Ще родим ли повече деца, защото искаме деца или ще започнем да гледаме на раждането като на инвестиционен продукт с гарантирана държавна възвръщаемост?

А какво става с хората, които вече са отгледали децата си? С тези, които са родили преди тази щедра оферта? Те какво получават? 

Една усмивка от билборда?

И още нещо – ако държавата започне да раздава десетки хиляди евро за всяко следващо дете – няма ли да има значение кой ще се възползва най-много от тази политика? Дали най-бедните семейства ще забогатеят?

Дали част от малцинствата, където раждаемостта е по-висока, няма да получат огромен финансов стимул и това проблем ли е? Не непременно. Но тогава нека някой да го каже честно, нека има сметка, нека има план. Нека има отговор на най-простия въпрос:

Откъде са парите?

„Ще дадем“ е лесно. Трудното е да кажеш „ето откъде ще ги вземем“. А иначе да обещаваш пари е стар политически номер.

У нас отдавна сме свикнали кампаниите да вървят с обещания, кебапчета, големи думи и още по-големи надежди. Само че има една тънка граница. Купуването и продаването на гласове е престъпление. Това го знаем. И точно затова е интересно докъде стига политическото обещание и откъде започва опитът да бъде спечелена подкрепа с портфейла. Не казвам, че едното автоматично е другото. Казвам, че въпросът трябва да бъде зададен. Защото когато преди избори започнат да се появяват конкретни суми, редно е да питаме не само „Колко?“, а и „Защо?“, „Как?“ и най-вече „Кой плаща?“.

Докато ние си задаваме тези въпроси, отвъд океана Доналд Тръмп също реши да отвори портфейла. Само че при него няма първо, второ и трето дете.

Тръмп обещава по 5 хиляди долара

на всеки пълнолетен американец, ако републиканците запазят контрола над Конгреса. Пет хиляди долара на пълнолетен човек – звучи прекрасно, нали, като всяка добра оферта. Само че и там въпросът е същият: Откъде ще дойдат парите?

Самият Тръмп твърди, че Америка може да си го позволи заради огромните приходи на държавата. Но дори в собствената му партия вече задават въпроса как точно ще бъде финансирано това обещание.

И така, от София до Вашингтон, политическият маркетинг започва да прилича на магазин. Тук – 50 хиляди за първо дете, там – 5 хиляди за всеки пълнолетен. Междувременно някъде стои избирателят и гледа ценовата листа. Кой ще даде повече? Кой ще обещае повече? Кой ще нарисува най-красивото бъдеще? Кой ще ни обясни сметката след това? Защото „Президентът на народа“ звучи романтично. И „Америка може да си го позволи“ звучи успокояващо, но политиката не е любовна среща.

И държавният бюджет не е портфейлът на някой влюбен ухажор

Там всяко „ще ви дам“ трябва да има едно много ясно продължение: „А парите ще дойдат от…“

И може би точно това е големият проблем. Не че политиците обещават, а че ние започваме да свикваме да ги питаме само колко, вместо как. И някъде между 50-те хиляди евро за първо дете, 70-те хиляди за трето и 5-те хиляди долара отвъд океана трябва да си зададем един прост въпрос:

Колко струва един глас?

И още по-важния: Колко струва обещанието, което никога няма да бъде изпълнено?

Защото купуването и продаването на гласове е престъпление. А купуването на надежда? Това явно все още е част от предизборната кампания. Само че, както винаги, след изборите идва сметката… И този път пак ще я плащаме ние.