Докога ще позволяваме жестокостта да остава безнаказана?

Колко струва един живот? И кой ни даде правото да решаваме кой заслужава да живее и кой-не?

На 10 ноември, сутринта, по време на обичайната ни разходка, кучето ми беше отровено. Не в някое изоставено място, а на тротоара пред магазин MiniMart, непосредствено до метростанция „Надежда“, в столичния квартал „Надежда 1“.

Беше рано и все още тъмно. Въпреки че винаги нося фенер, не успях да забележа навреме оставената на земята храна. Кучето ми вече беше погълнало част от нея. Нещо, което не се случва за пръв път и изглеждаше просто като неприятна случка по време на разходка, само няколко часа по-късно се превърна в кошмар.

Фото: Микаела Сотирова

В ранния следобед го открих у дома в агония. Повръщало многократно, едва живо. Веднага го откарах във ветеринарна клиника, където потвърдиха отравяне. Само за седем часа токсичното вещество вече беше причинило тежки поражения. Черният му дроб беше престанал да функционира, а останалите органи започваха да отказват.
За щастие, по чудо кученцето оцеля и вече се възстановява, но друго животно може да няма този късмет.

Мястото, на което беше оставена храната
Фото: Микаела Сотирова

Мястото на инцидента не е случайно. В непосредствена близост има два зоомагазина, районът е оживен и много хора разхождат домашните си любимци там, защото е едно от малкото сравнително добре осветени места в квартала. В близост има и магазини, чиито служители оставят вода и храна за бездомните животни.
Именно затова имам сериозни основания да смятам, че отровената храна е поставена умишлено. И ако целта са били бездомните кучета и котки, каква е тяхната вина? Че съществуват? Че са гладни? Че се доверяват на хората, въпреки че толкова често именно хората са най-голямата заплаха за тях?

А още по-страшното е, че по този тротоар ежедневно минават родители с малки деца. Отровната храна не подбира жертвите си. В зависимост от веществото дори контактът с него може да представлява опасност.

Това не е просто проблем за хората, които обичат животните. Въпрос на обществена безопасност и човешка отговорност е.

И за съжаление, моят случай далеч не е единственият.

Помним ужасяващите разкрития от Перник, където Габриела Сашова и Красимир Георгиев бяха обвинени в системни изтезания и убийства на животни, заснемани и разпространявани срещу заплащане. Дело, което показа докъде може да стигне човешката жестокост, когато чуждото страдание се превърне в средство за печалба.

Само преди дни в столичния квартал „Кръстова вада“ малкият йоркширски териер Кнопа загуби живота си след жесток ритник от мъж, докато се разхождаше със стопанина си. Трикилограмово животно, което не представляваше заплаха за никого.

Фото: Фейсбук страницата на Ruse news

А случаят с кучето Мая, прегазено от автомобила на лекаря от ВМА Ненад Цоневски? Година по-късно, вместо да получим справедливост, научаваме от медиите за негово повишение на ръководна длъжност.

Какво послание изпращаме като общество, когато жестокостта към най-беззащитните не води до справедливи последствия?

Докога ще гледаме потресаващи кадри, ще се възмущаваме за няколко дни и след това ще продължаваме напред, докато не се появи следващата жертва?

А най-страшното, е че всички знаят, но ВСИЧКИ затварят очи…

Животните не могат да подадат жалба. Не могат да разкажат какво им е причинено. Не могат да се защитят от човешката жестокост. Тяхното единствено „престъпление“ често е, че са попаднали на грешното място, при грешния човек. Не е необходимо всеки да обича животните. Но е задължително всеки да уважава правото им на живот.

Необходими са ефективни разследвания и тежки наказания, както и институции, които не подминават тези престъпления като маловажни, само защото не са засегнати хора. Защото жестокостта не е въпрос на лично отношение към животните. Тя е въпрос на морал, на ценности и на границите, които обществото допуска да бъдат прекрачвани.

Фото: Микаела Сотирова

Днес моето куче е живо. Друго не е. Утре жертвата може да бъде нечий домашен любимец, бездомно животно или дори дете.
И ако продължаваме да мълчим, не бива да се питаме защо жестокостта не спира. Трябва да се запитаме защо сме ѝ позволили да се превърне в нещо, с което свикваме.

Защото едно общество може да бъде наречено такова, най-вече по това как защитава беззащитните. В противен случай нека не се залъгваме и да признаем, че сме просто жалка сбирщина от безскрупулни човекоподобни.

Вашият коментар