Стотици хиляди българи излязоха на протест срещу приемането на новия бюджет за 2026 г. И то неведнъж. Протестите се повториха, хората отново не издържаха и излязоха на площада. Бюджетът беше поводът, а безпринципните и безпардонни действия на политиците през последните години – причината. Това, което отприщи гнева на протестиращите, е ясно, но подвигът им бързо си беше приписан от определени политически формации.

Те се възползваха от насъбралото се напрежение и се превърнаха във „водачи на масите“. Не толкова на самия площад – макар че и там имаше техни представители – колкото в медийното пространство.

В български и в чуждестранни медии започна да се налага внушението, че протестите са организирани и дирижирани от конкретна политическа партия. Така всички излезли на площада бяха поставени под общ знаменател и превърнати в „чужд електорат“.

Следя организация в социалните мрежи с името „Активни политики“, чрез публикациите си насърчават младите хора да изразяват несъгласието си. И тази организация ли е част от въпросната политическа партия? Аз не смятам така.

Въпреки това от познати и непознати чух, че протестите са безсмислени, защото обслужват „чужди интереси“. Това усещане се засили и заради поведението на конкретни политици, които без притеснение говореха в публичното пространство, че именно те „водят“ гражданите и че на следващите избори „всичко ще се реши“.

Предизборната агитация не е нещо ново. Но подобно говорене превръща гражданския протест в партиен инструмент, а негодуванието на гражданите – в част от кампанията. Така протестът престава да бъде израз на гражданска позиция, а става средство за политическа агитация.

Разбира се, членовете на политическите партии имат право да изразяват мнение. Несъгласието с бюджета, страховете около влизането в еврозоната или критиките към управлението са напълно легитимни. Проблемът е, че протестът беше приватизиран – не подкрепен, а използван за лична и партийна изгода.

В този контекст слухове, скандали и медийни спекулации – включително около журналисти или телевизионни решения – само усилват ефекта.

Колкото повече се говори, независимо от истинността на информацията, толкова по-видима става една политическа формация. А в политиката видимостта често е по-ценна от съдържанието.

Най-тревожното обаче не е поведението на партиите, а реакцията на обществото. Вместо да се защити правото на протест като граждански акт, той бива обезсмислян с аргументи от типа „всичко е платено“ или „всичко е партийно“. Така недоволството се опозорява, а хората, които излизат на площада, биват заклеймявани.

Реплики като „няма смисъл от протести, така пак няма да има бюджет и ще става по-зле“ са обезсърчаващи. Към това се добавя и удобното обобщение: „Видяхте ли кой говори на микрофона – значи всички протестиращи са такива“.

Понякога е по-удобно да не се действа, а да се чака нещо да се промени от само себе си. Така заемаме пасивна позиция – не изискваме нищо от никого, но и никой не изисква нищо от нас.

„Нека гледаме да не стане по-зле, по-добре няма как.“ Това ми сподели една колежка, която мразела протестиращите, защото заплатата ѝ няма да се вдигне и не се знае кога ще има нов бюджет. Това е страх от промяната – дори когато тя може да бъде положителна.

Опити за присвояване на протестите винаги ще има. Живеем във време на свръхинформираност и толкова лесното поддаване на манипулации, както и поставянето на всички под общ знаменател, е абсурдно.

Правителството падна, предстои да разберем кой ще сформира новото.

Но отговорността за случващото се не е само политическа или институционална – тя е и гражданска.

Когато не изразяваме позиция и не действаме, ние мълчаливо се съгласяваме със статуквото. А това означава застиване в една и съща реалност.

По-добре е да опитаме да я променим, дори резултатът да не е този, който очакваме. Поне ще сме поели отговорност за нея.