Критичност. Качество необходимо за формирането на активно гражданско общество. В българското то сякаш отсъства или се проявява крайно рядко в моменти на големи трагедии и кризи, но все пак съществува. Може би също толкова рядко се проявява и при онези, които виждаме почти ежедневно в телевизионните студиа – политическите анализатори. Щом ги дават по телевизията толкова често, „сигурно има защо“- си казва някой зрител, „сигурно има“, си казвам и аз, но все още не съм открила какво е то.

Независимите анализатори и политолози в медиите са познати лица и рядко търпят промяна, а ако случайно се появи някой не съвсем познат, то вероятно не е за дълго. Някои от тях са особено чувствителни, когато в студиото се заговори за партийни лидери и често твърдят, че обвиненията към тях за безпочвени, а обществото е станало твърде параноично в последно време и замесва едни и същи имена във всеки политически скандал неоснователно. И именно, защото не искаме да ставаме излишно параноични забелязваме, че при споменаването на името Делян Пеевски на лицето на анализатора блесва широка усмивка, а съседът до него – също дълбоко убеден в своята обективност,

повтаря едно към едно някоя от обичайните речи на лидера на Новото начало.

Анализаторът или политолог, или и двете, често се превръща в защитник на конкретна партия след един или два въпроса от журналист, които изразяват критичност или съмнение
в даден политически процес. В пледоарията си адвокатът, или наричан още „независим анализатор“, е категоричен в това как българските политици печелят избори – обещават спокойно бъдеще, а избирателите купуват, пардон, гласуват, за да се изпълни тяхната
мечта.

Когато говорим за политика всяко изразяване на съмнение е безпочвено, недоказано обвинение. Основният довод за това е доверието в съдебната система, която е независима и винаги би установила измама или нарушение в закона, дори и по високите етажи на властта, без значение, че такава издадена присъда досега няма. Някои от анализаторите от малкия екран са се сблъсквали челно със съдебната система, но това че са осъдени за изнудване и още нещо, остава в миналото, защото всеки има право на втори шанс, а може би и трети. Всяко изразяване на несъгласие и критичност към професионалните им качества е спекулация или внушение.

Но не всички журналисти имат къса памет

и дори припомнят малко бекграунд от живота на партийно независимите – в тези случаи получават дежурното: „Нямам спомен“, „Не познавам този човек“.

Прекъсване на събеседника, надвикване и спорове вече не се срещат толкова често в телевизионния ефир – не, защото няма различни гледни точки или възпитанието не позволява на гостите да вдигат скандали, а просто, защото те са единодушни и нямат
разногласия. И ако навсякъде другаде по света мисълта на Сократ, че „В спора се ражда истината“ е валидна, то у нас тя звучи сякаш по-различно – спор няма, а и да има, в него не се ражда нищо друго освен изгубено ефирно време.