След поредния провал в световните квалификации, когато България  отново не успя да се класира на голям форум, въпросът не е кой ще бъде следващият селекционер, а защо националният отбор продължава да се лута без посока.

Новината, че Димитър Димитров-Херо ще поеме националния отбор по футбол от ноември, идва не като лъч надежда, а по-скоро като отчаян опит за промяна в една проблемна система. Поредната рокада – временен треньор, очакване на нов селекционер, но при отсъствието на каквато и да е амбиция за класиране на Световното през 2026 г.

Най-стряскащото в този сюжет не е смяната на Илиан Илиев, а липсата на дългосрочна стратегия. Решения се взимат сякаш в отговор на текущи кризи, а би трябвало да се градят на основата на анализ и визия. Забавянето с назначението на Димитров  до последните мачове, когато „няма за какво да се играе“, говори за подценяване на самото понятие „национален отбор“. А какво послание изпраща това към младите таланти?  Сякаш всички са се примирили, че националният отбор е обречен и ролята му е по-скоро формална.

Към момента нашият тим е по-скоро символ на разочарование.

Причина за съсипаната връзка между отбора и обществото са не само слабите резултати, но и непрозрачността и липсата на професионализъм във футболната ни федерация. Назначението на уважаван специалист с опит, само по себе си не решава нито един от системните проблеми. По-скоро изглежда като временно „приспиване“ на общественото недоволство. 

Надеждата не е в едно име, било то и опитно като това на Херо, а в осъзнаването, че българският футбол има нужда от нова философия. За съжаление, действията на БФС не подсказват с нищо, че такава промяна се задава.

Ставаме свидетели на поредния епизод от

един дълго проточил се сериал на упадъка

Дъното на българския футбол не се измерва в класирането. То се изразява в липсата на доверие, посока и идентичност. Назначения като това няма да променят съществено положението, ако не бъдат придружени с цялостна реформа.