„Обири, кражби в самия търговски център. Носено е оръжие, имало е стрелба по витрините. Тийнейджърите са дрогирани и не знаят какво правят.“ Това призна бивш шеф на охраната в столичен мол – Георги Ерминков, пред камерите на „Нова телевизия“ малко след мелето на 24 ноември 2024 г.. Неговото свидетелство намира отзвук в преживяванията на множеството от служители на търговски центрове, за които насилието, хулиганството и физическата саморазправа са намерили облик в техните най-млади клиенти, а страхът от посегателство е хвърлил тъмна сянка върху ежедневието им.

Група тийнейджъри нападнали служител на обект, група тийнейджъри ограбили 12-годишно момче, група тийнейджъри пребили мъж, пострадалият е с мозъчно сътресение. И докато сигналите към полицията са ялови, сигналът към нас е красноречив – „група тийнейджъри“ е симптом. Деца, носещи гнева на поколения. Писък и грозното лице на нашата агресия.

В едно поствъзрожденско, посткомунистическо време, в което читалището и младежкият дом отдавна са загубили своята релевантност, молът се превръща във важно пространство в социалния, та и дори културния, живот на общността. Ако древногръцкият полис е разполагал с агора, то

българският полис днес има своя мол

С тези примери искам да опровергая разбирането, че в посещението на мола се крие някаква пошлост, че младият човек избрал да прекара свободното си време там, го прави за сметка на учебните си ангажименти. Напротив, оказва се, че подобни места са от ключова роля в запазването на социума.

 В социологията терминът „трето място“ се отнася до социална среда, различна от дома („първо място“) и работното място или училище („второ място“). Ако приемем, че търговският център, най- достъпното и популярно трето място, със своето завидно разнообразие от хора, е своеобразна миниатюра на българското общество, реалността на мола е равнозначна с държавната. В мола деца нападат деца. В парламентарните кулоари възрастни нападат възрастни. Посягат на жени в мола. Изнасилват жени в близост до мола. Охранителните фирми бездействат, от страх да прекрачат правомощията си. Държавните органи спят.

Докато не започнем да се борим със симптомите на насилието при децата, ние никога няма да се отървем от това насилие. Просто ще го преследваме на различни места.

казва психологът Иван Игов пред „Свободна Европа“.

Какви са подходящите мерки, обаче, когато симптоматиката сочи към социално разстройство, хронично, пуснало своите корени в далечно минало, разстройство познато и близко, не по- малко българско, от ръченицата или пък баницата? Кога едно дете става жертва на това заболяване? Носи ли агресията наследственост или е нещо, което трябва да научим? Виждам гнева като храна, към която ни се налага да привикнем, за да оцелеем. Млечна формула, давана на дете без майка – евтиният заместител на любовта. И докато домът не е дом, докато училището е място, отхвърлящо различните, докато изкуството на войната е първият и последен урок, молът ще е бойното поле, което свидетелстваме през камерите на очевидци.

Гледаме как деца губят своята човечност по телевизията, клатим глава осъдително. Отхвърляме ги, както глутницата се отказва от недъгавите. Може би българинът няма огледало вкъщи? Как иначе ще пропусне да види колко сме свързани всички, че гневът на детето в мола, счупило стол, е изражение на нашето общо нещастие?