Чаровен, меланхоличен, безгрижен и комичен, „Кралството на пълнолунието“ се нагърбва с тежките теми за порастването, какво всъщност означава да си възрастен и имаме ли нужда от кръвна връзка, за да създадем близост по между си.

 Още първите кадри на филма „ Кралството на пълнолунието“ издават самоличността на неговия режисьор – Уес Андерсън. Присъствието му, както във всеки друг негов проект, е това на вездесъщия създател – ако религиозният човек намира Бог във формата на облак или чаша лимонада, то зрителят намира Уес Андерсън в симетрията на кадъра, в пастелните цветове, в носталгията по изгубената магия на детството.

Годината е 1965.  Действието се развива на измисления остров Ню Пензас, някъде около бреговете на Нова Англия, който е дом на скаутския отряд „Каки Скаут“. Дванайсетгодишният сирак Гилман и неговата първа любов Сузи – момиче от богато семейство, с агресивни наклонности, предприемат бягство. Отчуждени и изолирани от своите връстници, влюбените намират сродна душа един в друг. Така те се озовават на самотен плаж, а в опит да ги намери се впуска капитанът на местната полиция, Уилис, който организира група от скаути и роднини на бегълците. Междувременно на острова се задава буря, поставяща плановете на героите пред изпитание.

Майсторството на Уес Андерсън

Уес Андерсън успява да предаде универсалните спомени и носталгия по детството, носещи чувството за топлина и уют през целия филм. Това е постигнато чрез чистотата на героите, вниманието към всеки детайл от сценичния дизайн в стила на 60-те и пленителния саундтрак. В диалозите, действията и сюжетните линии прозират на първо място емоциите. Сякаш самият филм е аранжимент, помощно средство, с което Андерсън си борави, за да извади онази част от детството – толкова лична, колкото и общочовешка.

Да, децата всъщност са хора

Интересен е контрастът между нашето първо впечатление за героите и тяхното постепенно развитие в света на филма. Както Сузи и Гилман, така и останалите герои, остават в сянката на открояващата се стилистика и декор. Първоначално техните движения изглеждат репетирани, а репликите си остават такива – реплики. При първата ни среща с лидера на скаутите, например, Ранди Уард сякаш е направен от хартия, изваден от старо скаутско списание, забавен стереотип. Изчезването на Гилман, обаче, дава повод на неговия характер да се разкрие. В търсенето и намирането на скаута ние виждаме грижата и любовта, които Ранди изпитва към момчетата. Подобна сюжетна арка е дадена на повечето герои – тяхната двуизмерност в началото на „ Кралството на пълнолунието“ дава повод на зрителя да иска да вникне в душевността на персонажите, но и да остане изненадан, когато това всъщност се случи.  

Да почистиш етажерката на спомените

Стилистиката напомня и за друго – със своята простота и наивитет, тя съвсем по детски пресъздава моменти, в които зрителят може да припознае себе си. Пестеливостта откъм диалог, сцените, които в края на филма излизат от пространството на възможното, напомнят за сън, за далечен спомен, който времето е преобразил и направил свой. Не е ли това детството? Можем да говорим за това как структурата на филма постига блажената меланхолия, която Андерсън се опитва да създаде във всички свои филми, или как чрез характерните за него рамкиране и кадри, проследяващи движенията на актьорите, той изпълва филма с визуална комедия без да отнеме от неговата емоционалност.

Вместо това избирам да завърша, пренасяйки се във финалната сцена на филма – стаята на Сузи, облята в жълто, хармония от детски гласове и рисунката на плажа, която Гилман подарява на Сузи. Така те ще запомнят своето бягство. Приключението, в което Сузи и Гилман научават толкова много за себе си и за отношенията между хората,  ще остане на платното.