Историята на националния отбор на Замбия – от един от най-тежките моменти в историята на спорта до достигането на футболният връх на Африка

Когато чуем за самолетни катастрофи на футболни отбори, веднага в съзнанието ни изникват „Бебетата на Бъзби“, почти изцяло погубеният отбор на Чапекоензе или дори мъката на феновете на Торино след трагедията на хълма Суперга. Една обаче малко по-неизвестна, но също толкова трагична история, разказва за смъртта на най-доброто поколение в историята на една страна.

Последната песен на златното поколение на Замбия

Става дума за националния отбор на Замбия. Над 30 години вече изминаха от злощастния 27 април 1993 г. На борда на военен самолет е най-добрият отбор в историята на африканската страна.

На отбора са възлагани големи надежди, свързани с това да успеят за първи път да се класират за най-големия футболен форум – Световното първенство, което и до ден днешен не са успявали да направят. Същият този тим нанася и едно от най-големите поражения на националния отбор на Италия, след като ги побеждава с 4-0 по време на Олимпийските игри в Сеул 1988 г. През същата година Италия достига до полуфинал на Европейското първенство в Германия.

На злополучната дата отборът пътува за двубой от световните квалификации срещу Сенегал. Поради липса на средства, замбийската федерация не успява да осигури комерсиален полет, поради което те използват военният DHC-5. Самолетът е бил толкова неподходящ за полета, че са били планирани четири спирания за зареждане на гориво – в Лусака, Бразавил, Либревил и Абиджан.

Наближавайки Либревил обаче, самолетът избухва в пламъци и се разбива край града в Габон, като всеки на борда загива, включително тогавашната надежда на африканския футбол – 19-годишният Моузес Чикуалаквала, а с тях и надеждите на Замбия за класиране на Световното първенство и за спечелването на Африканската купа на нациите (АФКОН). Черната кутия на самолета в последствие разкрива, че вместо да крещят в паника, момчетата от златната генерация на страната са пеели в последните си мигове, осъзнавайки съдбата си.

Мелодията на триумфа

Пренасяме се 19 години по-късно през 2012 г. Замбия отново се е класирала за АФКОН, но като пълен аутсайдер, като по онова време са едва 16-ия най-добър отбор на континента според ранкинга на ФИФА.

Въпреки това печелят групата си срещу един от домакините – Екваториална Гвинея, Либия и отборът на Сенегал, срещу когото така и  не успяват да се изправят през 1993 г. Така достигат четвъртфиналите където надвиват с 3-0 непретенциозния тим на Судан, за да се изправят на полуфиналите срещу втория по сила отбор в Африка по онова време – Гана. Късен гол на Еманюел Маюка изпраща замбийците на напълно неочакван финал срещу колосът на Черният континент Кот д‘Ивоар, който в предходните си мачове от турнира дори не е допуснал гол.

Замбия не успяват да променят статуквото и са поредния отбор, провалящ се в опитите си да реализира срещу „Слоновете“. Успяват обаче да запазят и своята мрежа „суха“, като по този начин докарват мача до дузпи. Те се оказват изключително драматични след като и двата отбора вкарват първите си 7 дузпи. Първи „трепват“ от Кот д‘Ивоар, като от бялата точка пропуска Коло Туре. Това дава шанс на Рейнфорд Калаба да стане герой за страната си, но той също не е точен. 9-тата дузпа за фаворитите е поверена на опитния играч на Арсенал – Жервиньо, който обаче е третият подред, който греши. Всички тези събития ни водят до  един от най-паметните моменти в историята на африканския футбол.

12-ти февруари, около 23:30 часа местно време, Стад д‘Ангондже в Либревил. 19 години по-късно, в същия град, в който Замбия загуби поколението футболисти, превърнало я във футболна страна, 23-годишният защитник Стопила Сунзу е на един точен изстрел от това да донесе най-големия успех на страната си. Вместо съотборниците му, феновете по трибуните и дори самият той да са затаили дъх и да треперят от напрежение, те пеят, пеят същата онази песен, с която техните любимци преди 2 десетилетия за напуснали този свят.

Съдбата решава да се реваншира на Замбия и Сунзу поразява целта, поставяйки страната си на най-високия връх в африканския футбол. След края на мача френският треньор на Замбия Ерв Ренар, заедно със своите възпитаници посвещава победата на техните предщественици, трагично загубили живота си през 1993 г.

Този триумф обаче не носи щастие у всички. Джойс Чабала, съпругата на вратаря на замбийския отбор от 1993 г. Давид Чабала споделя:

Победата им на финала ми донесе само тъжни спомени, защото Габон е мястото, на което загина съпругът ми. Точно в Габон. Точно в Либревил. Да видя Купата в ръцете на Замбия не ми донесе никакво щастие. Аз мразя футбола.

Спомняйки си за злополучния 27-ми април 1993 г., успехът на Замбия е едновременно един от най-щастливите и най-тъжните моменти в историята на „красивата игра“, съчетавайки сложната динамика на спорта и човешките истории зад него.